Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

След Рехабилитацията тя бе наета за три години от гигантската компания „КосВак“ като роб, работеше като консултант по техническо проектиране, но беше откупила договора си шест месеца по-рано, за да приеме предложението на „СимФик“. Беше работила петнадесет месеца в източноазиатския им клон, след което се бе преместила тук преди три месеца; представи се направо на Кембъл.

Тя се беше уредила добре. Самостоятелна във всичките си намерения и планове; свободна жена, определяща сама целите си, прокарваща сама пътя си през нивата. И все пак докато седеше тук, слушаше я, гледаше смеха й, усмивките й, Ким чувстваше, че на фона на всичко това нещо му липсва. Или може би паметта му играеше номера? Не си ли спомняше само колко уязвима беше тя в деня, когато бяха хванали Уил и Дейо? Не я ли виждаше седнала тихо сама в общата стая — неутешима, малките й треперещи ръце, като ръце на кукла, уплашена, че могат да дойдат и за нея?

Ким се изправи и се огледа в огледалото над ваната. Може би грешеше. В края на краищата самият той се беше променил много от онова време. Четири години. Не бяха много, но за това време можеха да се случат много неща. Той се обърна леко и се намръщи. Нещо, може би светлинните проблясъци по водата, внезапно му напомни началото на съня. Той плуваше по гръб в басейна и гледаше тавана, червените, черни и златни форми на звездната карта на древния Тун Хуан.

Присви очи, припомняше си. Цветовете се бяха размили бавно и преливаха постепенно в черно, докато около него краищата на басейна се замъглиха и изчезнаха в небитието. И изведнъж като че ли се събуди. Беше сам, носеше се по повърхността на огромен океан, милиони звезди обсипваха тъмнината над него.

Последва момент на затишие, на абсолютен, съвършен покой и тогава сякаш с огромна въздишка водната повърхност потрепери и се превърна в суша — влажна, тъмна глина, която се простираше до хоризонта. Той започна да се бори, да се освободи от меката черна земя, но колкото повече се опитваше, толкова повече глината прилепваше по крайниците му, претегляше го, бавно го всмукваше в своята черна, задушаваща бездна.

Извика и се озова по гръб на дъното на дълбок, тъмен кладенец. Беше тихо и спокойно. Далече над него луната го гледаше като ослепено око в центъра на небето. Вдигна ръка и забеляза, че тя се извисява като видение, носеше се в мрака, пръстите му като че ли се стремяха да хванат шепа светлина.

Наблизо се чу шум. Скърцаш, дращещ звук. Обърна се и видя, частично вкопани в стените на кладенеца, лицата на приятелите си Уил, Дейо и Люк. Под всяко лице се протягаха две ръце, дланите бавно дращеха по глината, която изпълваше всяко око, всяка отворена уста.

Погледна назад. Ръката му се носеше свободно, извън неговия контрол, но сега това нямаше значение. Надигна подпухналото си тяло, започна да пълзи нагоре, извиваше осемте си крайника, докато се катереше по стената. Нагоре, към светлината.

На върха се обърна и погледна надолу. Приятелите му се бяха освободили. Сега лежаха изтощени на дъното на кладенеца. Когато го видяха, завикаха жално:

— Спаси ни, Лагасек! Спаси ни от мрака!

Той преобърна големия си корем с намерението да им помогне, да хвърли долу в мрака посребрена нишка, по която да се изскачат, но докато се обръщаше, земята повдигна краищата сси и се затвори като голяма торба. И тях вече ги нямаше.

Той викаше… и се събуди за втори път — пак в стаята, в Рехабилитацията; слушаше как Уил описва какво е видял в полето над руините на Бремен. Едно племе. Синьо-черни хора със зъби като полирана кост.

Ким потрепери при спомена, след което се дръпна от ваната. Вдигна очи, срещна погледа си в огледалото, внезапно осъзна слабо пулсиращото сияние от другата стая. Обърна се. Комуникационният апарат в далечния ъгъл на спалнята се беше включил, а бутонът „отговор“ мигаше с натрапчива червена светлина.

Той отиде до апарата и се наведе над стола, за да набере личния си код. В следващия миг съобщението се появи на екрана.

„Меридиан“. Заминаване Титан: 15.10. 2210 СК8Т

Съобщения чрез рев. на „СимФик“ — Сатурн

[Кембъл]

Той издърпа стола и седна. Сънят беше забравен. Джелка… Джелка беше на Титан! Той си я представи там и се засмя удивен. Само боговете знаеха как бе разбрал Кембъл, но това беше факт. Ким потръпна, нападнат от внезапно съмнение, след което разтърси глава. Не, той нямаше да пропусне този шанс да се срещне с нея — да й разкаже какво става. И да й каже, че ще я чака. Колкото и дълго да трае.