Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Война? — попита Дебелия Вон и погледна към Ли през масата. — Война с всички средства, до смърт?

До него Юн Мъртвеца сведе поглед.

— Именно — Ли Чин се надвеси над масата, за да вземе последните няколко кашу от една купа, преди слугата да я отнесе. — Петима срещу един. Как е възможно да загубим?

Дебелия Вон наведе глава, угрижен изведнъж. Ако идеята на Ли Чин бъде приета, той щеше да се озове в беда. Споразумението, което беше постигнал с Ли Юан — независимо какви бяха достойнствата му в голямата надпревара — много зависеше от поддържането на мира на Долните нива. Ако нарушеше споразумението, как ли би реагирал Ли Юан? Ако беше по-напреднал в подготовката си, можеше да рискува. Но още не беше готов. Не можеше да си позволи да застане срещу Ли Юан.

— Разумно ли е? — попита тихо и срещна втренчените, яйцевидни очи на Ли. — Имам известни симпатии към твоите виждания, Ли Чин, но помисли за цената, за разрухата на бизнеса ни. Нали винаги сме казвали, че е по-добре да правим пари, отколкото да водим войни? Нали затова устояхме, докато други слязоха надолу?

— Може би — отговори Ли. — Но когато задуха източният вятър, мъдрият му се покланя. Трябва да се поклоним на неизбежното, Вон И-сун. Трябва да воюваме срещу пай нан джен , преди да е станало късно.

— Войната ли е единственият изход, който ни е останал, братко Ли? — попита Юн Мъртвеца, като с жест накара слугите да напуснат стаята. — Опитали ли сме всичко останало?

Ли Чин се обърна и погледна Юн.

— Всеки изминал ден го прави по-силен. Не можеш ли да го видиш, Юн Юе-хуи? Не можем повече да отлагаме. Трябва да действаме. Веднага.

Юн кимна.

— Разбира се. Нали точно затова сме тук? Да се справим с проблема, преди да е станал нерешим. Но трябва сериозно да помислим, преди да се заемем с такова начинание. Войната е като огън, лесно е да се запали, но трудно се контролира. Аз не я изключвам. Не. Но трябва да я запазим като последна възможност, ако всичко останало се провали.

Ли се огледа, видя как другите кимат в знак на съгласие и седна отново, като привдигна рамене.

— Е, какво предлагате?

Юн хвърли бърз поглед към Вон И-сун, после пак погледна към Ли, черните му очи не мигаха на подобното на мъртвешка маска лице.

— Предлагам просто да го задушим. Да завземем пазарите му. Да го атакуваме косвено, чрез посредниците му. Да го подкопаем и да разклатим властта му.

— А ако това се провали?

— Тогава ще воюваме.

Ли помисли за момент, след това кимна.

— Добре. Колко време да си дадем? Шест месеца? Година?

— Шест месеца — каза Дебелия Вон и скри задоволството си. Да, и след това щеше да има война. Но не срещу Леман. Не. Защото за това време той щеше да е погълнал Леман, ножа с перлена дръжка и всичко.

— Източни ветрове… — той вдигна чашата с вино и огледа седналите около масата. — Да пием за източните ветрове!

От мястото, където стояха — високо на балкона на четвърто ниво — и наблюдаваха оживената пътна артерия, двамата мъже можеха да видят как натоварените ремаркета маневрират към междупалубния транзитен асансьор. Хората на Леман бяха навсякъде и не допускаха любопитните да се навъртат наоколо, грижеха се операцията да върви гладко, без засечки.

— Прикри ли се? — попита Леман, без да поглежда към човека до него, защото следеше всичко, което ставаше долу.

— Естествено — отговори нехайно майорът. — Ще минат седмици, преди да оправят бъркотията. И дори тогава няма да са сигурни какво точно се е случило.

— И капитаните ти не знаят нищо?

Майорът широко се усмихна.

— Не повече от твоите хора. Както казах, всичко е натрупване на противоречива информация. Моят човек е добър. Един от най-добрите, когато опре до манипулиране на записи. Когато… дойдат да разследват, ще намерят два източника — две версии за събитията — и двата ще бъдат стопроцентови.

Леман погледна офицера.

— А парите?

— Не се притеснявай, приятелю. Те са добре скътани там, където няма да бъдат видени от любопитни очи. Както казах, аз съм търпелив. След шест години мога да се пенсионирам преждевременно, ако поискам, това е. И когато го направя, ще мога да разчитам на някоя пара за черни дни, нали? А дотогава всичко това ще е забравено. Никой няма да забележи, че ще живея като танг. Всички ще си мислят, че просто през всичките тези години съм влагал парите си разумно.

Той се засмя, но Леман до него остана безмълвен. Беше платил на майора два и половина милиона, за да уреди нещата. Трябваше да даде още два и половина, когато всичко свърши. В замяна щеше да получи боеприпаси, които струваха наполовина, може би дори и по-малко. Но си струваше. Защото така никой нямаше да знае, че ги има. Така никой от босовете съперници нямаше да разбере за какво се готви.