Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Сега си известен — говореше Кенеди. — Хората очакват разни неща от тебе, Майкъл. Големи неща. Ти си се срещал със смъртта, а това за тях означава много.

Майкъл Левър се усмихна вяло и погледна встрани. Беше се подпрял в леглото, зад него се издигаше малък хълм от възглавници. Той беше в голяма, частна болница, а по масите в голямата стая бяха поставени дузини букети, изпратени от доброжелатели. Погледна отново към Кенеди, този път на лицето, му имаше по-топло изражение.

— Ценя това, което казваш, но… просто не искам да мисля твърде много за работата — той наведе глава. — Още не… става ли?

Кенеди седна.

— Разбирам, Майкъл. Не съм дошъл да те насилвам. Просто исках да ти кажа как стоят нещата. Ясно?

— Ясно.

По-късно същия следобед Кенеди отлетя за Чикаго. Вечерта щеше да държи там реч по новите законопроекти за регулиране на населението — и по-специално за тъй наречената „клауза за евтаназията“. Нападението над Левър означаваше, че интересът на медиите към тази реч ще е по-голям от нормалното. Вече няколко телевизионни канала бяха настояли за реакциите и коментарите на Майкъл. Досега Кенеди ги беше отблъсквал, но и двамата знаеха, че ако продължават така, медиите могат да станат враждебни. Кенеди бе дошъл, за да се опита да убеди Майкъл да направи кратко изказване.

— Съжалявам, че трябваше да стане така, Майкъл. Такъв живот… не е естествен. Те искат от тебе всяка секунда да бъдеш под светлините на прожекторите. И са гладни. Като акули. Нахрани ги с малко, кръв — по възможност с кръвта на другия — и ще бъдат щастливи. Но не можеш да ги държиш на сухо. И не можеш да се сприятелиш с тях. Не и в истинския смисъл на думата. Така че трябва да играеш по техните правила.

Майкъл вдигна поглед. Не беше вече толкова блед, както преди, но още изглеждаше измъчен.

— Разбирам, Джо — въздъхна и се пресегна да почеше безполезните си крака. — Нека да направим компромис, а? Кажи им, че сега съм уморен — че съм на успокоителни — и че сутринта щом видя записа от речта ти ще говоря пред тях. Какво ще кажеш? Така и ти би могъл да се върнеш тук…

Той отново се облегна назад, загледан с надежда в по-опитния си партньор.

Кенеди се усмихна.

— Добре. Така ще направим. А аз ще се опитам да се върна за пресконференцията.

— Ще се опиташ?

— Добре, Майкъл, ще бъда тук!

Майкъл кимна и отпусна глава със затворени очи. Докато го гледаше, Кенеди почувства как тежестта на неизказаните неща го притиска. Последната седмица беше най-тежка от всички; изискванията, пред които се изправяше, бяха изтощителни. Но в голямата надпревара всичко това си струваше. Седна за момент и затвори очи, като притискаше лицето си и се прозяваше. Нуждаеше се от сън, искаше да спи цяла седмица, но точно сега нямаше време. Моментът беше съдбоносен. Сега или никога.

Само преди два дена Чарлз Левър бе излязъл от изолацията, която сам си беше наложил, и бе говорил пред медиите за тъгата и гнева, които изпитваше от това, което се беше случило на сина му. Кенеди се бе погрижил Майкъл да не го гледа, нито да чуе ширещите се слухове, че Чарлз Левър е организирал атентата срещу сина си. Но нещата се движеха. Бомбеният атентат беше подействал като катализатор — общественото мнение се бе разделило на два диаметрално противоположни лагера. Извлякоха полза от първоначалния обществен отклик и в резултат на емоционалната реакция състоянията им се бяха увеличили значително, но в последната седмица старите бяха извоювали позициите си обратно. Историите за Кенеди и другите млади хора, които медиите разпространяваха, бяха нагли и често доста безочливо клеветнически. Беше невъзможно дори да опита да отговори на някои от по-сериозните обвинения. Притиснати в ъгъла, опонентите им хвърляха кал. И тя лепнеше.

Най-странното от всичко, което се беше случило през тази седмица, бяха две неочаквани събития. Първо, преди два дена, по същото време, когато Чарлз Левър говореше пред медиите, Кенеди се свърза с един стар познат, който твърдеше, че представлява „Синовете“ — групировка, формирана от някогашна фракция на Дисперсионистите. Майкъл Левър и приятелите му бяха членували в тази група, но скъсаха с тях, когато се обвързаха с Кенеди. Сега изглежда Синовете искаха среща и се надяваха на някакво споразумение.

Само час след това посещение Кенеди бе посетен от Фен Чо-хсиен, главния министър на Ву Ши.

Дълго след това мисли дали има някаква връзка между двете събития — сложна, нагласена игра, целяща да го хване в капан и да го изложи пред медиите — но в края на краищата реши, че става дума за истинско съвпадение; една от тези прищевки на съдбата, които правеха живота непредсказуем и интересен. Синовете не бяха казали какво искат и той се съгласи само на среща с тях. Но Фен Чо-хсиен беше по-особен. Ву Ши искаше сделка.