Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Различни терористични организации побързаха да се разграничат от инцидента. „Черната ръка“ отиде дори толкова далеч, че порица деянието. Предварителното проучване на „МедФак“, направено половин час след изказването на Кенеди, изрази общото мнение: Гратън губи… ако Левър оживее.

Кенеди не беше обвинил никого. Той стоеше там с кървясали очи, разтърсен из основи от случилото се, и осъди насилието като политическо средство. Красноречиво бе описал какво се е случило на тези млади хора, които бяха отстоявали своите убеждения. Говори за двойните игри, закостенялостта, консерватизма на старите. Изрази се достатъчно ловко, така че никой не можеше да го обвини, че прави пряка връзка между нападението и старите, които бяха срещу тях, но съпоставянето придаде на думите му сила, която накара слушателите му да се замислят дали това деяние не е извършено от същите ръце, които са забъркали всичко останало.

Съдебният иск на Чарлз Левър срещу Кенеди беше внесен час по-късно. Подвижните камери, които го следяха навсякъде, уловиха този момент и го излъчиха заедно с тъжната, изпълнена със съжаление усмивка на Кенеди и думите му:

— Кажете на господин Левър, че съжалявам задето е по-загрижен за политическата си кариера, отколкото за живота на сина си.

Каналите, които нямаха камери там, купиха заснетия материал и го показваха периодично през останалата част от нощта и през целия следващ ден. Но дотогава вече имаха по-пресен материал, над който да работят.

Службата за сигурност, осъзнала колко чувствителен е проблемът, натовари със случая две специални подразделения и резултатите вече идваха. Представителят Хартман бе повикан в централата във Вашингтон за разпит, а трима души от политическия му антураж — все бивши служители на сигурността — правиха изявления през целия следобед. Хартман се усмихваше пред камерите, скупчени над главата му, но усмивката му беше измъчена — усмивка на човек, който знае, че капанът е щракнал. Скоро се разбра, че е бил свален от междупланетната совалка в Денвър.

След реакцията на Кенеди към съдебния иск, Чарлз Левър се скри от медиите. В института „Кътлър“ отказаха да коментират ситуацията. Междувременно някакъв югозападен телевизионен канал беше разнищил случая Брин Кустоу и показваше едночасов документален филм за живота му заедно с интервю със скърбящата му майка. Баща му се беше затворил и отказваше коментари.

В осем и тридесет, три часа след като беше излязъл от операционната, Майкъл Левър отвори очи. Емили седеше отстрани, наведена над него. В далечния край на стаята, на болнични столове чакаха Кенеди, Фишер и Паркър. Над тях една камера ги записваше, за да излъчи всичко интересно по-късно.

В началото по лицето на Майкъл нямаше нищо — само обърканост. След това, когато дойде споменът, той захлипа. Емили се наведе по-близо, зашепна утешителни думи, държеше ръката му. Зад нея стояха тримата мъже, сълзи се стичаха по лицата им. Вторият обектив на камерата улови и това.

След малко Кенеди се приближи и застана до Емили, загледан в превързаното лице на Майкъл. Той избърса очите и страните си с хирургическа превръзка и се отдръпна леко назад, за да осигури по-добър изглед на камерата.

Майкъл потрепери.

— Кой го направи, Джо? Знаят ли кой го направи?

Кенеди поклати глава.

— Още не. — Не каза нищо за Хартман. Нищо за подадения от баща му съдебен иск.

Майкъл затвори очи и преглътна. Когато отново отвори очи, те бяха пълни със сълзи.

— Чувствам се парализиран, Джо. От кръста надолу.

Кенеди погледна Емили, след което извърна поглед. Отгоре изглеждаше така, сякаш му е трудно да каже истината. Той се изви настрани, раменете му потръпнаха, след това се стегна и отново се обърна към Майкъл:

— Казват, че нищо не може да се направи, Майкъл. Парчета от взривното устройство са преминали през гърдите ти и са заседнали в основата на гръбначния стълб. Ти си парализиран, Майкъл. От кръста надолу.

Лицето на Майкъл пребледня за момент, след това той кимна. Ясно беше, че все още е в шок.

— Казват, че си излязъл късметлия — продължи Кенеди. — Ако си бил сам, щеше да си мъртъв.

Майкъл кимна отново, но този път вълна от болка премина по лицето му.

— Аз го обичах… — каза той тихо, гласът му премина в неясен звук, който разкъсваше слушащия като бодлива тел. След това обърна лице встрани. Една-единствена сълза се стече по бузата му и обективът на камерата промени фокуса си, за да я заснеме в близък план.