Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Сега на екрана стоеше лицето на Кенеди, в изражението му се четеше някакво тъжно достойнство, докато четеше речта на Майкъл Левър. Но старият човек видя само надутата му самоувереност, фалша му. Ти — мислеше си той. — Ти си копелето, което направи всичко това! Да… Колкото повече мислеше, толкова по-добре разбираше какво се бе случило. И може би… е, може би дори самият Кенеди е организирал този номер. За да спечели подкрепа. За да превърне младите си хора в мъченици, а губещата си позиция — в печеливша.

В момента, в който тази мисъл се появи в главата му, той вече беше убеден в нея. В края на краищата имаше безупречна логика. Смъртта на Майкъл — както и на Кустоу — би послужила именно на Кенеди.

След като приключи разговора, Чарлз Левър остави слушалката и се засмя кисело. Още не можеше да докаже нищо, но с времето обвинението щеше да си дойде само. Все пак първо трябваше да изчисти собственото си име и да обърне мненията. И дори ако това означаваше да изпитва чувство за предателство, той би го направил. Щеше да играе роля. И с времето може би дори щеше да си върне сина. Не сина, който беше имал. Не, сега нищо не можеше да го върне. Но щеше да си върне Майкъл Левър, който е негов син. Щеше да си го върне.

Ким се събуди внезапно, изрита завивката от себе си, голото му тяло блестеше от пот. Беше сънувал престоя си в Рехабилитацията.

Той се намираше пак там, в Единицата, в нощта, когато Люк бе умрял, чувстваше същото стягане в гърдите, същото ужасно, опустошително чувство за загуба.

Седна, постави краката си на топлия, незастлан под и си пое дълбоко дъх; трепереше. Споменът беше толкова силен, толкова жив, че трябваше да си напомня къде се намира в момента. Ребека. Това, че пак срещна Ребека, бе върнало всичко. Тя беше там онази нощ заедно с Уил и Дейо. И птицата. Мъртвата птица…

Петима, толкова бяха. Родени в Глината. Бегълци от големия, неизследван мрак под дъното на Града. Всеки от тях — продукт на Програмата; аргумент против старата поговорка, че Глината си е Глина и не може да бъде съживена.

Да, той можеше да ги види дори сега, като че ли бяха край него в мрака. Отляво Дейо, тъмноок и къдрав, едрият северноевропейски младеж Уил, облегнат до него, пръстите на едната му ръка вчесваха късата му руса коса. Срещу тях седеше Люк. Със силно изразения си римски профил напомняше древен император Та Цин , със сдържана, почти лъвска сила във всяко свое движение. И накрая Ребека, тиха, замислена. Овалното й лице бе сгушено между ръцете й, докато гледаше Ким.

Дишането му постепенно се успокои. Духовете избледняха от стаята и той остана сам. Пресегна се да включи нощната лампа, след което стана и се огледа из малката стая. Трябваше да живее „тук“ и „сега“.

Много време изтече, откакто за последен път беше сънувал толкова жив сън. Откакто беше изпитвал такъв страх, такава загуба, такъв копнеж. Преди четири години напусна Единицата, и през всичкото това време нито веднъж не бе поглеждал назад. Не че беше забравил тези времена. Не, изглежда не можеше да забравя. По-скоро беше построил стена около тях. Стена, която съзнанието му отказваше да прескочи.

Досега.

Той отиде до малката баня, влезе във ваната и пусна душа, остави студената вода да облее лицето, гърдите и ръцете му. И пак погледна назад, в миналото.

Ребека. Какво си спомняше за Ребека?

Най-вече нейната енергичност и начина, по който го гледаше, тъмните очи се взираха неумолимо, цялото й лице се оформяше като въпрос. Имаше толкова силно, енергично лице. Лице, напълно подходящо за аскетизъм и страдание. Тя винаги последна разбираше шегите на Дейо; винаги последна се усмихваше или засмиваше.

Човек би помислил, че общите им преживявания ги свързват здраво, но тя винаги беше аутсайдерът сред тях — дори след всичко, което се случи. И въпреки това тя го привличаше още тогава — привличаше го уязвимостта, която се долавяше зад фасадата й на невъзмутимост. Не можеше да забрави думите й, като че ли ги беше изрекла едва вчера. Спомни си колко се беше ядосала, когато се почувства „измамена“:

— Всичко е, както казва Люк. Търговия. Обикновена сделка. Нашият живот срещу това, което можем да им дадем. А цялата тази игра на загриженост не е нищо друго освен празни думи и празни жестове.

Наистина ли вярваше в това? Или беше забравила какво се беше случило тогава? Предната нощ, при разговора с нея, беше трудно да се определи. Тогава изглеждаше толкова различна; открита и самоуверена. Но не беше ли това просто друга маска?