Кони Мейсън - Насила оженена

Габи се събуди, бе усетила, че нещо не е наред. Две ръце я притискаха здраво към леглото. Тя започна да се бори като обезумяла, заудря с малките си юмруци по твърдите като скала гърди.

— Къде е Жан! — извика почти в несвяст. — Какво сте направили с детето ми?

После позна Филип и очите й се разшириха в неверие и потрес.

— Синът ни е в леглото си, скъпа — изрече нежно Филип, — той спи. Толкова е хубав, почти колкото майка си.

— Твоят син! — изрече Габи, вече напълно будна. — Защо го искаш сега, когато можеше още преди месеци да го признаеш? Нищо не се е променило!

— Имаш право да се гневиш, Габи — призна Филип, превит под тежестта на вината. — Само моята упорита гордост ми попречи да призная сина си. Дълбоко в себе си знаех, че аз съм създал Жан. Дори ако… дори ако Жан не беше от мене, щях да го призная за свой.

— Не мога да повярвам на това, което чувам, Филип — възкликна Габи, смаяна до дън душа.

— Вярно е, скъпа — произнесе разпалено Филип. — Жан е мой син и мой наследник! Обикнах го още от мига, в който се появи на бял свят.

Габи затаи дъх, не искаше да разтърси крехкото начало, което той току-що бе положил, и се взря в лицето му, търсейки да разбере дали не се преструва.

Продължителното й мълчание обезпокои Филип.

— Аз… дали… късно ли е вече? — Изглеждаше толкова нещастен и тъжен, че Габи трябваше да се усмихне. Той не разбра какво означава усмивката й, хвана я за раменете и я притисна към себе си, сякаш уплашен, че тя ще му избяга. — Кажи ми, че не е много късно — замоли я той. — Напълно ли съм унищожил любовта, която някога изпитваше към мене?

Габи не смееше да му се довери заради миналите грешки и предателства, заради горчивите думи, които си бяха разменили. Трябваше й време, за да се ориентира в чувствата си, да разбере причината за промяната, настъпила у него.

— Как ме намери? — запита тя, решавайки, че предпочитала говори за всичко друго, но не и за молбите на Филип да се помирят.

— Марсел ми каза, че те е качил на „Наветрен“ заедно с Жан.

— Значи е жив! — възкликна Габи.

Облекчението и радостната й възбуда накараха лицето на Филип да трепне от болка. Толкова много ли е заобичала Марсел, запита се той с неизказана мъка.

— Не, скъпа — изрече меко на глас Филип. — Марсел умря малко след като го намериха сред развалините на Сен Пиер. Едва успя да ми каже за тебе и Жан. Цял живот ще съм му благодарен. Животът, който дари на тебе и Жан, компенсира многократно оскърбленията, които ми е нанесъл в миналото.

— Беше толкова добър към мене… и към Жан — изхлипа Габи, чието сърце се разкъсваше от болка. — Той ни обичаше, Филип, истински и безрезервно. Можеш ли да разбереш това?

— Да, разбирам го — призна Филип, удивен, че наистина го разбира. — Вярвам, че те е обичал толкова, колкото и аз те обичам. Последните му думи бяха за тебе.

Сега Габи захлипа тихичко, а Филип искаше само да я успокои, затова започна да я гали и да я утешава, притискайки устни към блестящата й коса.

— Плачи за него, ако това чувстваш, любов моя, аз наистина разбирам какво изпитваш. Само знай, че никога няма да направя нещо, което да те накарала потърсиш утеха и закрила от друг мъж. Никой вече няма да те нарани, включително и аз самият!

— И преди си го казвал, Филип — упрекна го Габи; силно искаше да му повярва, но в същото време се страхуваше, че пак ще бъде наранена, ако не сега, то по-късно.

— Знам, че в миналото се държах като надменен негодник. Нарочно обличах в броня сърцето си, за да се пазя от тебе, не допусках никой, още повече аз самият, да разбере колко много те обичам, колко много се нуждая от тебе, колко празен беше животът ми без тебе. Най-много се боях да не би любовта ми да те унищожи, както унищожаваше всички жени, които обичах.

— Не можеш да обвиняваш единствено себе си за смъртта на Сесили. Мисля, че вече сме говорили за това.

— Няма значение. Аз съм виновен — възрази Филип и вдигна широките си рамене. — Ако я бях оставил да си отиде, ако не я бях накарал насила да зачене нежелано дете, ако не я бях обичал така отчаяно, сега щеше да е жива.

— Филип…

— Почакай! — прекъсна я той, вдигайки ръка. — Нека продължа. Смъртта на Сесили е само част от трагедията, която ме съсипва. Има още една смърт, която ми тежи. Смъртта на жената, която обичах дори повече от Сесили.

В ума на Габи изникнаха безброй предположения. Имало ли • е друга жена в живота му, запита се тя с потъмнели очи, чакайки Филип да продължи.

— Обичах майка си така, както не съм обичал друго човешко същество. Докато не срещнах тебе.