Кони Мейсън - Насила оженена

Филип едва бе отминал банановата горичка, когато мигът настана. Връхлетя го внезапен ураганен порив на вятъра. Конят му се вдигна изплашен на задни крака и Филип отчаяно се помъчи да го овладее и да се задържи на седлото. Банановите дървета край него се приведоха почти до земята, той усети горещия полъх, който обгори тялото му. Всичко свърши така внезапно, както бе започнало. Приковал тревожния си поглед към вулкана, Филип смушка коня и го подкани да продължи.

Изведнъж заревото на ръба на кратера на Мон Пеле се издигна над него като ослепителна червена топка. Вулканът заизригва, земята под краката на коня му се разтресе, стълб от черен дим се издигна и увисна над кратера. Гърлото на кратера се разлетя на парчета. Бял облак, обагрен в пламъци, избухна от зейналата дупка в склона на вулкана и потече към морето.

Филип стоеше замръзнал на място, гледайки как димящият поток лава се устремява в коритото на река Рокселейн право към Сен Пиер. Макар че подтикваше неустрашимия си кон да продължава напред, Филип знаеше, че никой няма да оцелее, щом смъртоносният поток лава стигне града. Но той не можеше да се върне назад, препусна право напред, без да гледа нито изровения чакълест път, нито сринатите склонове на долините. Тъмен облак бе забулил слънцето. Филип препускаше в неестествена тишина — неестествена, защото всички звуци, издавани от птици и животни, бяха замлъкнали. Изведнъж конят му рязко спря и той изхвръкна от седлото. Свлече се по ръба на един склон, търкулна се надолу презглава, сякаш в някакъв сън чу коня си да цвили от страх. В следния миг падна във водата.

Когато се опита да помръдне, остра болка прониза главата му. Горещината бе непоносима, така му се искаше да пийне поне глътка вода. Дочувайки ромона на водата, той протегна ръце но напипа само острите камъни. Изведнъж си спомни всичко със стряскаща яснота. Надигна се на лакът и видя, че е успял да стигне до скалите, след като бе паднал в реката. Огледа се и осъзна, че е паднал от двадесет и пет фута — по някакво чудо бе оцелял. Помисли, че с него става още едно чудо, когато се огледа да види къде са му нещата, и забеляза коня си на другия бряг спокойно да пощипва стръкове трева.

Филип изчака няколко минути, докато светът пред него престана да се върти, после се изправи, стигна до водата и се хвърли в нея. Знаеше, че само с коня може да стигне навреме в Сен Пиер, за да спаси Габи и сина си. Заплува срещу течението със силни и уверени удари. Макар че не бе широка, реката бе придошла от скорошните валежи и Филип напрегна всичките си сили, за да не позволи на течението за да го отнесе. Той беше добър плувец и, подкрепян от твърдата си решимост да успее, стигна до другия бряг близо до мястото, където бе останал конят му. Отпусна се на плитчината за минута-две, за да си поеме дъх, полегна на брега и лежа така няколко минути, преди да тръгне към коня.

Докато се изкачваше по стръмния бряг, Филип усети, че земята е посипана с толкова гореща пепел, че горещината проникваше през подметките му. Дърветата около него не бяха вече зелени, оголените им безлистни клони стърчаха към небето. На всеки завой Филип се надигаше на седлото, за да зърне Сен Пиер, но не успяваше да види нищо. А когато стигна до живописното селце, разположено недалеч от града, сърцето му се вцепени от ужас. Това, което някога бе представлявало красиво малко село, разположено на мястото, където един планински поток се вливаше в река Рокселейн, сега бе място, пълно с развалини, бяха оцелели само четири-пет къщи. Останалите представляваха хаотични купчини изпочупени тухли и керемиди, усукано желязо и парчета от мебели. Изкоренени дървета се търкаляха наоколо, дори каменните и циментовите къщи не бяха оцелели.

Оттук нататък Филип започна да среща бегълци с празен поглед, с лица и коси, целите напластени с дебел слой пепел. Дрехите им не бяха в по-добро състояние. Филип внимателно се вглеждаше във всяко лице, преди да се отвърне, горчиво разочарован. Когато се помъчеше да ги пита нещо, те само отминаваха, без да му отговорят. Накрая едно измъчено лице се обърна на отчаяния вик на Филип:

— Какво стана в Сен Пиер? Лавата стигна ли града?

— Не, не лавата — отговори мъжът с помръкнал поглед; цялото му лице бе изцапано с пепел.

Филип усети как огромна тежест се свлича от раменете му.

— Слава на бога, че лавата не е стигнала до града — изрече той, отдъхвайки си облекчено.

— Облак пара, господине — поясни мъжът. — От Сен Пиер не остана нищо.