Кони Мейсън - Насила оженена

— Господин Филип — изстена Амали, вкопчвайки се с почернелите си ръце в него. — Ти дойде за своята Амали! Но е късно, ах, колко късно!

— Не е късно, Амали — излъга Филип, който усети, единствено жал и съчувствие към това окаяно човешко същество, в каквото се бе превърнала красивата му любовница.

— Много късно, много късно — изстена отново Амали. — Прости ми, моя любов. Прости ми, преди да умра!

— После, Амали, недей сега да говориш — успокои я Филип.

— За мене няма да има после. Не мога да се изправя пред бога, ако не ми простиш.

Филип кимна уморено. Нямаше избор, трябваше да изслуша предсмъртните думи на Амали.

— Исках съпругата ти да умре. Много я ревнувах и това уби нея и детето, което носеше, когато тя падна по стълбите. Мислех, че като умре, ти ще се върнеш при мене. — Амали замълча, преглътна мъчително и продължи с накъсан глас: — Но ти не дойде, господин Филип. Чакахте, но не дойде. Намери ли друга да заеме моето място?

— Чуй ме, Амали — прошепна Филип, доближавайки уста до ухото й. — Падането не уби Габи. То само ускори раждането, но тя оживя. Оживя и единият близнак, който носеше. Момче. Но момиченцето не можа да види светлината на деня.

— И… те… оцеляха… от Мон Пеле?

— Не… не знам — призна Филип с тревожен глас. — Не… не съм намерил телата им.

Със сила, каквато понякога добиват хората в предсмъртния си час, Амали дръпна Филип към себе си, докато лицето му се озова на инчове от изкривените й черти.

— Аз отдавна ти простих, че ме продаде. Сега е твой ред да ми простиш.

Ако прошката би донесла мир на Амали, Филип не виждаше защо да й я откаже. Без да усеща друго освен тъга, той изрече:

— Прощавам ти, Амали. Останалото е в ръцете на бога.

Тя веднага го пусна и падна на земята. Златистите й котешки очи проблеснаха със странна светлина.

— Сега ме убий, господин Филип. Убий ме…! Заради… това… което… някога… означавахме… един за… друг… убий ме.

Филип се отпусна назад, взирайки се в почернялото лице, цялото в мехури, и в съсипаното тяло, което някога му бе давало толкова много наслада. Не се и съмняваше, че тя винаги го бе обичала с цялата сила на своето същество. Облада го огромна, непреодолима тъга. Ужасно беше да я гледа как страда… тя щеше да умре скоро. Но как би могъл…

— Убий… ме… моля… те! — зовеше го Амали и думите й го пронизваха като с кама.

Филип се изправи, извади пистолета, който моряците му бяха дали, и се прицели в сърцето на Амали.

— Обичам те — изрече тя само с устни миг преди той да натисне спусъка.

Филип с натежало сърце се върна в импровизираната болница. Отпусна се на земята и подпря гръб на стената. Някой му подаде чаша кафе и чиния с храна. Той автоматично започна да се храни, скривайки чувствата си зад маската на умората. Не бе открил нито следа от Габи или Марсел. По всяка вероятност лежаха мъртви под димящите развалини на града. И на всичкото отгоре току-що бе застрелял бившата си любовница! Филип остави настрана чашата и чинията и зарови лице в дланите си, прекалено уморен, за да плаче, прекалено замаян, за да мисли, прекалено смазан, за да живее. Животът без Габи нямаше смисъл. Дори и мисълта за любимото му имение му Белфонтен не можеше да го утеши.

Като дочу наблизо да говорят хора, Филип се изтръгна от меланхолията. Не можа да не се вслуша в разговора. Вдигна глава и видя как лекарят се приближавало моряците, които носеха човек на носилка.

— Горкият — каза лекарят, поклащайки съчувствено глава. — Не мога да си представя как е оцелял толкова дълго.

— Намерихме го на пристанището… лежеше до половината потопен във водата — отвърна единият от мъжете. — Може би затова е още жив. Водата сигурно го е предпазила да не обгори смъртоносно.

— Ще оживее ли? — попита вторият мъж.

— Няма изгледи — отговори сухо докторът и сви рамене. — Нито един от стотиците жители на Сен Пиер не оцеля след изригването на Мон Пеле.

— Чуйте! — обади се първият мъж. — Какво казва той?

— Сякаш вика някого. Жена му, може би е мъртва. Чуйте! Пак вика! — Лекарят наведе ухо към умиращия. — Габи. Да това е името. Ще му дам нещо да облекча смъртта му.

Филип веднага скочи на крака, цялата умора мигновено напусна тялото му.

— Почакайте! — извика той, стряскайки лекаря. — Мисля, че познавам този човек. Може ли да говоря с него?

Докторът вдигна рамене и безмълвно се приближи до друго почерняло тяло, което носачите току-що бяха донесли в импровизираната болница.

В мига, в който Филип се взря в покритото с мехури лице на Марсел и в пълните му с болка очи, той разбра, че не му остава много време. Наведе се до ухото на Марсел и го повика по име. След няколко минути умиращият фокусира погледа си и веднага го позна.