Кони Мейсън - Насила оженена

Филип се помъчи да се овладее.

— Има ли други оцелели освен вас? Една жена… млада и красива, с дете?

— Видях много като тази, която описвате, господине. Всичките мъртви.

Когато мъжът се обърна и продължи след спътниците си, Филип не се опита да го спре, защото съзря в помръкналия му поглед ужас, който навярно щеше да го съпровожда през целия му останал живот.

Изведнъж мъжът се спря, погледна към Филип и извика:

— Върнете се! Няма да можете да стигнете до града. Всички, които останаха там, са мъртви!

Но нищо не можеше да отклони Филип. С мрачно лице и напрегнато тяло той подкара коня си напред. Габи и синът му трябваше да са живи! Когато накрая стигна до града, разбра защо мъжът се е опитвал да го разубеди. Това, което видя, не се побираше в човешките представи.

Плантациите и полетата със захарна тръстика около града бяха изчезнали под огромни бушуващи пожари, всички кораби, които бяха имали нещастието да останат в залива, също пламтяха. След като се огледа, Филип установи, че сред горящите кораби няма съдове от неговата компания. Брегът бе целият осеян с отломки и късове човешки тела. Сен Пиер се бе превърнал в обиталище на опустошението и разрухата. Градът още гореше, над него виснеше задушливата миризма на тлеещо дърво и човешка плът.

Първите трупове, които Филип видя, го потресоха — целите подути, с почерняла и напукана кожа. Вървеше напред, докато конят му можеше да се придвижва. След това Филип слезе от седлото и продължи пеша. Не след дълго осъзна, че горящият град първо трябва да изстине и едва след това ще е възможно да тръгне да търси Габи. Оттегляйки се в предградията, Филип започна безкрайното си чакане.

Чак след два дни опушените руини на Сен Пиер бяха изстинали достатъчно, за да може да влезе в града. Пробивайки си път през затрупаните с отломки улици, той отиде най-напред при къщата на Марсел. По нищо не личеше, че там някога е бил неговият дом. Пътищата бяха затрупани с тела на хора, избягали на улицата, за да умрат там. Филип скиташе безцелно сред труповете и след известно време се отказа отчаян. Единствената му надежда беше, че Марсел е успял навреме да изведе Габи и Жан от града.

Макар че очите му лютяха от острия дим и непоносимата горещина, той продължи да търси из развалините. Изчезнали бяха двете кули на катедралата, нямаше я военната болница, от нея беше останала само една стена. Най-невероятното бе, че дори стените на крепостта не бяха оцелели.

Филип продължи да броди из града, докато накрая се озова на пристанището. С учудване видя един кораб, закотвен далеч от брега, и една лодка, която се отделяше от него цялата натоварена с моряци. Изчака ги да стигнат до брега. Тогава научи, че „Наветрен“, собственият му кораб, е стигнал във форт дьо Франс, донасяйки вестта за катастрофата, и оттам е бил пратен кораб, който да търси оцелели в развалините. Филип се присъедини към търсачите.

До вечерта на този ден и през целия следващ ден спасителите търсеха оцелели хора из града. Бяха направили импровизирана болница, прислонена до единствената оцеляла стена на военната болница, и на втория ден до тази стена вече се редяха безкрайни купища тела, повечето от които — умиращи. На втория ден Филип с учудване видя как слънцето се показва през гъстата мъгла, която се стелеше над димящия вулкан. Върхът на кратера на Мон Пеле се бе взривил и оголеният склон бе неоспоримо свидетелство са разрушителната сила на планината. Разкошната джунгла бе станала безутешна, настръхнала сива пустиня от пепел и кал. А от коритото на река Рокселейн бе останал поток застинала лава, донесла смъртта и разрушението в Сен Пиер. Макар че над града се бе изсипала само пепел, придружена от камъни и гореща пара, разрушението бе такова, че умът не го побираше.

Същия ден Филип се намери пред руините на една къща, чиято оцеляла входна врата му изглеждаше някак позната. След като я гледа втренчено няколко минути, той се извърна, за да продължи търсенето. Един стон, слаб като шепот, привлече вниманието му. Обърна се към руините, отново се вслуша и чу звука. Позна, че това е човешки глас. Стреснат, Филип приближи към източника на звука и започна да търси под развалините на една стена. Откри една жена — едва се познаваше, че е човешко същество. Полуживото й тяло бе цялото почерняло, а лицето й бе изкривено от болка. Самият факт, че бе жива и в съзнание, бе истинско чудо. Филип се наведе над измъченото тяло на жената и тя отвори очи. Проговори с дрезгав задавен глас и за Филип не остана никакво съмнение, че слабият агонизиращ звук, който излизаше от устата на тази умираща жена, е гласът на Амали.