Артър Кларк - Последната теорема

— Чувала ли си някога за човек на име Джордж Данциг? Бил е докторант в Калифорнийския университет през 1939-а. Закъснял за час и видял две уравнения, които преподавателят бил написал на дъската. Решил, че са задачи за домашно, преписал ги и по-късно ги решил. Само дето не били домашно. Професорът ги бил записал на дъската като пример за задачи от статистическата математика, които никой не бил в състояние да реши.

Мира сви устни.

— И ти казваш, че ако Данциг е знаел това, не би успял да ги реши. Така ли? — попита тя.

Ранджит вдигна рамене.

— Може би.

Мира прибягна до начина, по който съпруга й реагираше на озадачаващи реплики.

— Ха — изсумтя.

Което накара Ранджит да се ухили.

— Едно на нула за теб — каза той. — Хайде да заведем Таши при басейна.

Всички, които познаваха Наташа де Сойза Субраманиан, без изключение я смятаха за изключително умно дете. Нямаше годинка, когато се научи да използва гърне, месец по-късно проходи, а след още месец каза първата си членоразделна дума — името на майка си. И всички тези неща Таши беше постигнала самичка.

Не че майка й нямаше цял списък с умения, на които да научи дъщеря си. Имаше, но понеже беше умна жена, знаеше, че не може да затрупа детето с всички тях едновременно. Затова ограничи обучението на малката си щерка — която още не беше навършила две години — до две неща. Едното беше пеенето, или поне повтарянето на тоновете, които й пееше Мира. Другото беше плуването.

Седнал на ръба на басейна в градината на Ворхулст и потопил крака във водата, Ранджит ги гледаше с широка усмивка. Свикнал беше да не скача да спасява дъщеря си всеки път, когато главицата й потънеше за миг под повърхността.

— Ще изплува и сама, ще видиш — уверяваше го Мира и Таши наистина го правеше, неизменно. — Пък и нали съм до нея.

По-късно, когато подсушеното момиченце си играеше доволно с пръстите на краката си в преносимата кошарка до басейна, а майка й четеше, смръщила вежди, последните новини на личния си екран, Ранджит се размърда и погледна над рамото й. Както можеше да се очаква, новините не бяха добри. Кога ли са били, като си помислиш?

— Добре би било да се случи и нещо хубаво за разнообразие — каза замислено той.

Случи се и името му беше Йорис Ворхулст. Ранджит се прибра след поредния ден в малкия си кабинет в университета, прекаран в чудене как по-точно да си заработи заплатата, и още от вратата го посрещна смях. Овладяното алтово кискане несъмнено принадлежеше на мевроу Ворхулст, не толкова овладяното кикотене беше на собствената му скъпа съпруга, а баритоновият смях беше на…

Ранджит хукна към верандата, откъдето се чуваше смехът.

— Йорис! — извика той. — Тоест д-р Ворхулст! Не мога да ви опиша колко се радвам да ви видя!

И щом го каза, разбра, че наистина е така. От доста време си мечтаеше да поприказва с някого като стария си преподавател по астрономия — не, не с някого като него! Точно с него! Със същия онзи Йорис Ворхулст, чиито лекции бяха единствените в студентския живот на Ранджит, които той беше чакал с нетърпение. И който — с малко късмет — би помогнал на Ранджит да разреши собствените си преподавателски проблеми.

Първото, което уточниха, беше обръщението. Никакво „д-р Ворхулст“ повече.

— В края на краищата — каза Йорис, — сега сме колеги, нищо че аз съм в продължителен отпуск покрай работата си върху Небесната кука.

Което, разбира се, насочи разговора към космическия лифт. Всички искаха да знаят как върви строежът и докъде са стигнали. Всичко вървяло много добре, увери ги той.

— Вече започнахме работа по основния кабел. Опънем ли го веднъж, ще можем да го укрепим и тогава нещата наистина ще се раздвижат, защото ще транспортираме материали до ниска околоземна орбита посредством самия елеватор вместо с проклетите ракети… Не, не — побърза да добави той, — не че не вършат страхотна работа. Проектът напредва толкова бързо, защото има подкрепата на всички големи момчета. Русия, Китай, Америка — пренасочили са почти изцяло космическите си програми към построяването на лифта. През последните два месеца само с това се занимаваме — правим инспекции на всичките им ракетни площадки. — Подаде чашата си за още. — И вече са започнали работа по наземния терминал на югоизточния бряг. Затова съм в Шри Ланка днес — трябва да ида там и да подготвя доклад за тримата президенти.

— Така ми се ще и аз да го видя — каза с копнеж в гласа Ранджит.

— И ще го видиш. Както и всеки друг от стария ми курс по астрономия, стига да пожелае. Но сега няма нищо за гледане. Има само двестатина тежки земекопни машини, които работят едновременно, и близо три хиляди строителни работници, които се пречкат един на друг в краката. След няколко месеца обещавам да отидем заедно и да разгледаме площадката. Пък и засега всичко е строго секретно — американците май ги е страх, че боливийците или източните островитяни, или друг някой ще им открадне идеята и сам ще си построи небесна кука. Няма да те пуснат без документ за най-висок достъп до класифицирана информация.