Артър Кларк - Последната теорема

— Какво толкова? Нямате ни доверие, така ли?

Отговори му Мира — или по-скоро реагира на думите му, защото онова, което каза, не беше пряк отговор на въпроса му.

— Гамини, чел ли си „1984“? Тази книга е публикувана в Англия някъде в средата на двайсети век и е написана от Джордж Оруел.

Гамини май наистина се засегна този път.

— Чел съм я, естествено. Баща ми е голям почитател на Оруел. Какво, смяташ, че приличаме на Големия брат? Не забравяй, че генералният секретар получи единодушната подкрепа на Съвета за сигурност за всичките ни действия!

— Не това имам предвид, скъпи ми Гамини. Спомних си как Оруел разделя света в книгата си. Има само три сили, защото са покорили всички останали. Океания, зад която Оруел скрива Щатите; Евразия — това е Русия, по онова време Съветският съюз; и Истазия. Китай.

Сега вече Гамини сериозно се подразни.

— Хайде стига, Мира! Не мислиш наистина, че страните, които създадоха Pax per Fidem, ще се опитат да си поделят света, нали?

И този път Мира отговори на въпроса с въпрос:

— Нямам представа какво планира всяка от тях, Гамини. Надявам се, че не е подялба на света. Но ако това планират, кой би могъл да ги спре?

И после Гамини си тръгна — все още приятел, много близък приятел, но вече приятел, когото нямаше да виждат често.

— Е — обърна се Ранджит към жена си, — какво ще правим сега? Президентът ме уволни от тукашната ми работа. Аз отказах новата работа, която ми предложи той… и Гамини. — Смръщи замислено чело. — Бащата на Гамини също е искал да я приема — добави. — Едва ли ще му стане много приятно, че съм отказал. Чудя се дали предложението от университета още е в сила.

Каквито и недостатъци да приписваха на д-р Дхатусена Бандара, отмъстителността не беше сред тях. Университетът щеше да се радва да посрещне д-р (пък макар и само почетен) Ранджит Субраманиан като редовен преподавател, като назначението му (следователно и заплатата) щели да бъдат уредени веднага, а колкото до същинската преподавателска работа — нея докторът можел да започне, когато реши. Нещо повече, университетът би се радвал да назначи на работа и д-р (този път не почетен, а съвсем истински) Мира де Сойза Субраманиан. Разбира се, нито титлата, нито заплатата й щяха да бъдат като тези на съпруга й, това се разбираше от само себе си. Но все пак…

Все пак се връщаха в Шри Ланка!

И да се беше подразнил президентът на Съединените щати заради отхвърленото предложение за работа, не го показа с нищо. Нито той, нито някой друг. Ранджит събра малкото си лични вещи от офиса — е, помогна му един служител по поддръжката, който случайно беше и служител от сигурността. Накараха го да върне и всичките си пропуски и баджове. Но никой не дойде да ги притеснява в апартамента им, нито на летището, нито на самолетите, които смениха. А Наташа изтърпя пътуването в бебешкото си столче помежду им, без да заплаче нито веднъж.

Разбира се, мевроу Ворхулст ги чакаше на летището в Коломбо, защото беше очевидно, че ще е най-добре отново да отседнат в нейния дом.

— Само докато си намерим апартамент — изтъкна Мира, потънала в прегръдките на едрата жена.

— Колкото е нужно, не се притеснявай — каза мевроу Ворхулст. — Йорис настоява.

Имаше нещо странно в университетските зали, откри Ранджит. По времето, когато най-съкровеното му желание беше да се измъкне от тях, те му се струваха задушаващо малки. Не и сега, когато се беше превърнал в новоизлюпен преподавател, който никога през живота си не беше заставал зад катедра. Сега стаята му се струваше като огромна съдебна зала, претъпкана с млади мъже и жени, които са там, за да го съдят. Очите им не го изпускаха нито за миг, ушите им бяха наострени за всяка безценна дума, която д-р Субраманиан би споделил с тях за тайните на математиката.

Проблемът не беше само в това как да нахрани това гнездо от гладни пиленца. А с какво да ги нахрани. Когато от личния състав на университета го посрещнаха с широко отворени обятия, щедро му предоставиха и свободата сам да избере темата на курса си.

А той нямаше представа какво да избере.

Ясно му беше, че има нужда от помощ. Дори се бе надявал да я открие при д-р Давоодбхой, проявил такова невиждано снизхождение по въпроса с откраднатата парола.

Той все още работеше в университета. Нещо повече, благодарение на естествени процеси като смърт и пенсиониране, се беше придвижил едно-две стъпала нагоре по йерархичната стълбица. Въпреки това, когато Ранджит се обърна за помощ към него, д-р Давоодбхой нямаше кой знае какво да му предложи.