Артър Кларк - Последната теорема

— О, Ранджит — каза той. — Мога ли все още да те наричам така? Знаеш как е. Нашият малък университет няма много световноизвестни звезди. От личен състав много държаха да те привлекат, но истината е, че нямат идея какво да правят с теб. Ти нали знаеш, че преподавателската работа не е задължителна? Нямаме много колеги, които да се занимават само и единствено с научна работа, но и това е възможност.

— Ха — смотолеви Ранджит. Замисли се, после каза: — Сигурно бих могъл да се заема с някоя от прочутите стари загадки на Риман, Голдбах, Колац…

— Несъмнено — кимна Давоодбхой. — Но моят съвет е да не се отказваш от преподаването, докато не опиташ как е. Искаш ли да ти уредим няколко кратки курса? Колкото да понатрупаш малко опит. — А когато Ранджит стана да си ходи, прехвърляйки идеята в главата си, Давоодбхой добави: — А, и още нещо, Ранджит. Ти беше прав за Ферма, а аз грешах. Не ми се случва често да казвам това. И е доказателство, че на преценката ти може да се разчита.

Приятно беше да знае, че ректорът разчита на преценката му. Самият той обаче не беше сигурен, че може да разчита на себе си. Първият му курс беше на тема основи на теорията на числата.

— Идеята е да ги запозная накратко с предмета — обясни той на Давоодбхой, който веднага задвижи университетската машина. Курсът щеше да продължи шест седмици със студенти от всички курсове, включително и последния, а големината на групите нямаше да надхвърля двадесет и пет души.

В интерес на истината, темата на курса не беше занимавала сериозно Ранджит откакто се беше запалил по теоремата на Ферма. Затова той прерови университетската библиотека за подходящи текстове, по които да готви лекциите си, като се опитваше да върви поне с десетина страници пред удивително умните и притеснително съобразителните студенти, които се бяха записали за неговия курс.

За жалост, те бързо разбраха какво прави той и Ранджит призна на Мира:

— Отегчавам ги. Могат да прочетат материала в учебниците и без мен.

— Глупости — възрази тя като вярна съпруга. Но после, когато Ранджит й предаде някои от почтителните, но далеч неентусиазирани коментари на студентите, тя се замисли. — Разбирам — каза накрая. — Може би трябва да се стремиш към по-личен контакт с тях. Защо не им покажеш някои от онези аритметични трикове с двоичната система?

И поради липса на по-добра идея Ранджит го направи. Показа им руското умножение и броенето на пръсти, както и другия трик с възможните комбинации ези-тура на неизвестен брой монети — този път използва истински монети и накара студентите да му вържат кърпа на очите, докато един от колегите им покриваше част от монетите. Мира се оказа права. Студентите се забавляваха искрено. Поискаха да им покаже още трикове и Ранджит отново се зарови в библиотеката, където откри стар наръчник за математически игри и загадки на Мартин Гарднър, благодарение на който изкара шестте седмици по най-добрия начин.

Или поне той си мислеше така.

А после д-р Давоодбхой го покани да си поприказват.

— Надявам се, че нямаш нищо против, Ранджит — поде той и сипа шери в две чаши, — но от време на време, особено когато пробваме нещо ново, се обръщаме за коментар към самите студенти. Тъкмо разглеждах анкетните им листове за твоя семинар.

— Ха — смотолеви Ранджит. — Надявам се, че са останали доволни.

Ректорът въздъхна.

— Боя се, че не е точно така — каза той.

И наистина не бяха съвсем доволни, призна Ранджит същия ден по време на вечеря.

— Според някои съм ги занимавал с фокуси вместо с математика — съобщи той на жена си и на мевроу Ворхулст. — А почти всички пишат, че лекциите ми били като извадени от учебник и това не им допада.

— Но аз мислех, че триковете са им харесали — отбеляза разочаровано мевроу Ворхулст и се намръщи.

— В известен смисъл да, харесаха им… но пишат, че са имали други очаквания, когато са се записали за курса. — Ранджит обели унило един портокал. — Сигурно са прави. Просто не знам какво точно искат.

Мира го потупа по ръката и взе предложеното й резенче.

— Е — каза тя, — нали това беше основната цел на курса? Да провериш дали форматът ще работи. Явно не се е получило, значи ще опиташ нещо друго. — Изтри портокаловия сок от устата си, наведе се и целуна Ранджит по челото. — Хайде да изкъпем Таши, а после може да поплуваме в басейна, за да си повдигнем настроението, какво ще кажеш?

Така и направиха. И настроението им наистина се оправи. То, като се замисли човек, кажи-речи всичко в дома на Ворхулст беше в състояние да ти оправи настроението. Прислугата видимо се гордееше с присъствието на знаменития гост, а и до един бяха луднали по Наташа. Вярно, Мира все още търсеше упорито апартамент, в който тримата да се пренесат, но засега не беше харесала нищо. Някои изглеждаха обещаващи на пръв поглед, но мевроу Ворхулст услужливо посочваше скритите им недостатъци — лош квартал, далеч от университета, твърде малки или твърде тъмни стаи и прочие. О, един апартамент можеше да има десетки недостатъци, които да го направят неподходящ за семейство Субраманиан и Беатрикс Ворхулст ги изтъкваше неуморно.