Артър Кларк - Последната теорема

— Вярваш ли, че наистина ще отидеш там? — попита той.

— Не само вярвам, подписвам се с две ръце под това — подчерта убедено Йорис. — Може да отнеме повече време, докато стане възможно всеки средностатистически човек от улицата да си купи билет за Луната. За мен е друго. Аз съм на висок пост в програмата и това носи своите привилегии. — Забеляза лекото смущение по лицето на Ранджит. — Какво? Не си очаквал, че ще се възползвам от служебното си положение, за да получа нещо, което искам? Е, за повечето неща не бих го сторил. Но космическото пътуване е нещо специално. Ако единственият начин да стигна до Луната е да ограбя банка, за да финансирам пътуването си, ще го направя.

Ранджит поклати глава.

— Ще ми се и аз да харесвах работата си като теб — каза той, гложден от чувство, в което лесно разпозна завист.

Д-р Ворхулст изгледа загрижено бившия си студент.

— Дай да ти налея още едно — предложи той. И докато забъркваше нов коктейл, попита: — Понеже подхвана темата, защо не ми кажеш как се спогаждате ти и университетът?

Разбира се, Ранджит точно за това искаше да говори с него. Бързо изля притесненията си пред своя бивш преподавател, който още по-бързо придоби представа за картинката.

— Добре — каза замислено той, докато забъркваше поредния коктейл, — да караме по ред. Няма липса на кандидати за семинарите ти, нали?

Ранджит поклати глава.

— За първия курс имаше повече желаещи, отколкото бяха местата.

— Така, въпросът е защо студентите се записват за твоите часове? Не защото си велик преподавател — дори да беше, не би имал шанс да го провериш. Не е и защото ужасната математика изведнъж е станала популярна сред студентите. Не, Ранджит, привличаш ги самият ти и мисълта как с години си разнищвал онази теорема. Защо не ги научиш да правят същото?

— Опитах се — сподели унило Ранджит. — Но те не проявиха интерес, защото вече ме били чували да говоря за това. Искали нещо ново.

— Добре — съгласи се Йорис, — защо не им покажеш тогава как някой друг е решил подобен проблем, стъпка по стъпка…

Ранджит го погледна с покълваща надежда.

— Ха. Да, може и да си прав. Знам доста по въпроса как Софи Жермен се е опитвала да разреши загадката на Ферма… е, успяла е само отчасти, разбира се.

— Ето — кимна доволно Йорис, но Ранджит все така мръщеше замислено вежди.

— Не, не, чакай малко — възкликна изведнъж той. — Знаеш ли какво мога да направя? Мога да взема някоя от култовите стари задачи, които още никой не е решил — да речем, преформулираната от Ойлер хипотеза на Голдбах, нея можеш да я обясниш с прости думи, така че всеки да я разбере, нищо че още никой не е успял да стигне до доказателство. Голдбах изказва следната хипотеза…

Йорис вдигна ръка.

— Моля те, не ми обяснявай хипотезата на Голдбах. Но иначе звучи добре. Можеш да го зададеш като групов проект. Всички ще работите заедно — и ти, и студентите. Кой знае? Може дори да решите проклетата задача!

Ранджит се разсмя от сърце.

— Да бе, мечтай си! Но няма значение, защото идеята е студентите да придобият представа какво е да разрешиш загадка от подобен род, а това би трябвало да им е интересно. — Той кимна доволно. — Ще пробвам! Но вече наистина е късно, а ти трябва да ставаш рано сутринта, така че ти благодаря и отивам да си лягам.

— Май и аз трябва да направя същото, преди майка ми да ме е хванала на местопрестъплението — каза Ворхулст. — Но има още нещо, за което исках да поговорим, Ранджит.

Ранджит, който се канеше да става, застина с ръце на страничните облегалки на стола.

— О?

— Мислех си за работата, която са ти предложили към комисията по Pax per Fidem. Хрумна ми, че може би и ние имаме нужда от нещо подобно за елеватора. Известни хора, които държат под око действията ни и от време на време разказват на света за усилията ни. Известни хора като теб, Ранджит. Дали би проявил интерес към…

Ранджит не го остави да довърши.

— Каквото и да ме питаш — каза той, — отговорът ми е „да“. В края на краищата, ти току-що ми спаси живота!

Отговорът наистина беше „да“… и години по-късно Ранджит с удивление мислеше как тази кратка думичка беше променила живота му.

На разстояние от няколко светлинни години животът на сто и четиридесетте хиляди едно-точка-петици от поелата към Земята наказателна флотилия също беше на ръба на драстична промяна.

Според изчисленията на техните машинно-складирани навигатори оставаха още тринайсет земни години до атаката срещу обреченото земно население. Това беше значим момент за едно-точка-петиците. Означаваше, че е дошло време за едно важно събитие.