Артър Кларк - Последната теорема

Знаеше само, че единственият начин да се справи с този проблем е като се махне възможно най-бързо от плажа.

Само че обещаваща перспектива за това не се очертаваше. И да беше уговорено съдействие на местни бандити, Ранджит не виждаше и помен от тях. Е, може и да беше зърнал нещо за миг, някаква сянка, скрита зад храсталаците, но когато се вгледа по-внимателно, тя не беше там.

Газейки току зад Ранджит, Дот Канакаратнам правеше всичко по силите си да държи четири детски ръце едновременно, без да пуска саковете с плячка. Накрая се предаде и тикна единия сак на Ранджит.

— Дръж — каза тя. — Вътре са резервните дрехи на Джордж. Дръж сака, докато той не се появи отнякъде. Искам да измъкна децата на сухо.

Не изчака отговор. Повлякла децата, Дот тръгна по горещия пясък към следата на прилива, спря и се огледа за съпруга си. Ранджит пък внезапно привлече вниманието на един от пиратите, който размахваше пистолета си към група членове на екипажа, но виковете му несъмнено бяха предназначени за Ранджит. Младежът не беше сигурен какво точно иска от него пиратът, но можеше да се обзаложи, че е нещо неприятно. Затова закима енергично с глава в знак на съгласие, а после се обърна и хукна с всички сили, заобикаляйки кърмата на заседналия кораб. Спря чак когато изгуби от поглед пирата…

Точно тогава за пръв път чу далечното скръбно тръбене.

Беше страховит звук, не беше мелодия, но определено напомняше музикалния фон от филм на ужасите в момента, когато зомбитата се надигат от своите ковчези. Ранджит явно не беше единственият, който го чу. Нагоре по плажа един проснал се на пясъка пират, изтощен и задъхан от газенето във водата, приседна и се огледа зачудено. Същото направи и друг, както и двама от екипажа на кораба, всичките сядаха или ставаха, въртяха глави в опит да установят откъде идва звукът.

Тогава Ранджит ги видя — наниз от далечни въздухоплавателни машини, които идваха към тях откъм морето. Хеликоптери. Поне дузина, всичките снабдени със странни устройства като чинии за супа, които се въртяха при всяка промяна в курса на хеликоптерите, неизменно насочени към хората на плажа… после звукът стана по-силен…

И ставаше все по-силен и по-силен.

През остатъка от своя много дълъг живот Ранджит Субраманиан така и не успя да забрави онзи ден на плажа. След него имаше и много по-лоши дни, вярно, но онези ужасяващи и унизителни мигове под акустичния преграден огън на хеликоптерите се бяха запечатали неизличимо в паметта му. Ранджит никога не беше попадал в обсега на този вид обезсилващо оръжие, с което разполагаха съвременните бойни машини. Не бе имал представа какво може да причини подобен звук на тялото му. Най-тежкия удар понесе стомахът му — червата му се изпразниха, повръщаше на пристъпи, болката и гаденето бяха непоносими.

Но атаката не се ограничи с обезсилващи оръжия. Поне двама от пиратите съумяха да потиснат ужаса на собствените си тела и да изстрелят по един залп към хеликоптерите. (За лош късмет на Ранджит един от тях беше Киртис Канакаратнам.) Това се оказа грешка. Всеки хеликоптер имаше по два отворени люка, единият зает от картечар, другият — от също толкова смъртоносен гранатометчик, така че двамата пирати паднаха, преди да са изстреляли втори залп.

Колкото до другите наблюдатели от небесата…

На тях инцидентът се стори озадачаващ, дори на онези, наречени девет-ръкокраките.

О, девет-ръкокраките и преди бяха виждали човешки престрелки. Девет-ръкокраките бяха единствената клиентска раса, която големите галактици насърчаваха в лингвистичните й занимания, и главната й мисия беше да информират своите господари какво си говорят човеците — само че няма как да шпионираш дълго човеците, без да се натъкнеш на насилие под една или друга форма. Девет-ръкокраките бяха сметнали, че поне този път знаят какво се задава. Когато идентифицираха настръхналия от химически оръжия кораб, който дебнеше отдалеч друг кораб, очевидно невъоръжен, те решиха, че най-вероятно ще станат свидетели на поредното кръвопролитие. Дори се запитаха дали си струва да остават тук само за да видят поредния пример на масово убийство.

Затова се изненадаха, че толкова малко от човеците на брега бяха усмъртени с помощта на далекобойните оръжия от въздушните машини.

Вида на оръжията разпознаха бързо — устройството за въздушно компресиране и всички останали, — защото ги бяха виждали и преди. В крайна сметка, почти нямаше оръжие, създадено от човешката раса, което да не е било използвано от други раси на други места и в други времена из галактиката. И девет-ръкокраките добре знаеха — от историята на други видове, използвали подобни оръжия в далечното галактическо минало — какви неприятни и унизителни ефекти имат такива оръжия върху незащитеното органично тяло.