Артър Кларк - Последната теорема

Самият Канакаратнам, изглежда, не се притесняваше от неуспеха на Ранджит да разведри децата. Когато седна при него на обяд — менюто включваше два вида супа, три различни салати и поне пет-шест предястия, — той каза одобрително:

— Днес си записа червена точка, Ранджит. — Не спомена как точно, макар че младежът, който беше зърнал трупа на покойния капитан, имаше доста добра представа за какво говори новоизлюпеният пират.

Когато се върна при него час по-късно, Канакаратнам беше по-конкретен:

— Гледай все така да показваш, че ни съдействаш. Някои от приятелите ми задават въпроси. Ето какво. Трябва да съберем информация за всеки от пътниците, за да знаем какъв откуп да поискаме, но повечето от колегите ми не говорят език, който пътниците да разбират. Ти ще ни помогнеш, нали?

В тона на Канакаратнам се съдържаше въпрос, но предвид ситуацията Ранджит нямаше право на избор. Ясно му беше, че трябва да съдейства на пиратите, ако иска да оцелее, затова през следващите два дни разговаря с пътниците — някои ужасени, други гневни — за банковите им сметки, доходите им, недвижимата им собственост и евентуални богати роднини.

Не беше разпитал и половината, когато ги застигнаха неприятностите.

Беше още тъмно, когато промяна в звука на корабните двигатели събуди Ранджит. Приспивният ритъм изчезна, заменен от рязък, силен гърмеж. Още по-стряскащи бяха виковете, които долитаха от коридора пред стаята му. Ранджит надникна и видя членове на първоначалния екипаж да тичат към изходите. Всички мъкнеха по два-три куфара, явно задигнати от пътническите каюти и несъмнено натъпкани с откраднати вещи. Крясъците идваха най-вече от гърлото на един пират, който подкарваше екипажа към изходите. Пиратите бяха ядосани и притеснени. Пленените членове на екипажа изглеждаха уплашени до смърт.

Ранджит прецени, че ще е добре още веднъж да докаже охотата си за сътрудничество. Хукна в обратната посока към едно от вътрешните стълбища, където други членове на екипажа хвърляха куфари и сакове към неговото ниво. Наведе се да вземе два сака и да ги помъкне заедно с другите носачи, когато чу детски глас да вика името му. Вдигна поглед и видя Дот Канакаратнам и децата й да слизат към него по стълбите. Всички те, дори малката Бетси, носеха плячка, а Тифани преливаше от информация. Час-два по-рано един от пиратите забелязал корабни светлинки откъм кърмата.

— Но на радара не се виждало нищо — информира го развълнувано Тифани. — Знаеш какво означава това, нали?

Ранджит не знаеше, но можеше да се досети.

— Военноморски съд с антирадарно устройство?

— Именно! Зад нас има разрушител или нещо такова! Няма как да стигнем до Сомалия, така че ще трябва да спрем някъде по-близо — Индия или Пакистан, може би — и да се скрием в джунглата. Горе се мъчат да направят радиовръзка с някоя от местните банди, която да ни помогне.

— И защо им е на местните бандити да ни помагат, вместо просто да ни отнемат плячката? — попита Ранджит.

Децата дори не се опитаха да му отговорят, а Дот каза само:

— Хайде. Помогни ни да свалим тези неща.

След като всичко ценно беше свалено до изхода на палуба Б, пиратите останаха без работа. Повечето се пръснаха по външните палуби, като оглеждаха притеснено хоризонта за неуловимия от радара преследвач и още по-притеснено се взираха напред за суша, където корабът да пристане.

Нямаше какво друго да се види, освен вода. И да имаше кораб или суша наблизо, Ранджит не ги видя. По обяд му писна да се оглежда, слезе долу да потърси нещо за ядене, после се прибра в каютата си и се метна на леглото. Заспа веднага…

А после се събуди от оглушително стържене на метал и яко разлюляване, което едва не го изхвърли от леглото. Очевидно бяха пристигнали.

След минутка корабът се успокои, макар да остана леко наклонен. Ранджит се огледа за нещо, което да вземе — не намери, — после тръгна към десния изход, като се държеше за перилата. Почти цялата плячка беше свалена на брега и лежеше нахвърляна на сантиметри от вълните на прибоя. Повечето хора също бяха слезли — пирати, пътници и членове на екипажа. Някои от пиратите викаха на моряците и пътниците да дръпнат мокрите куфари по-далеч от вълните. Ранджит се огледа, не видя местни хора на брега и нагази в топлата, дълбока до коленете вода.

Не че нямаше следи от човешко присъствие. Явно бяха попаднали на някой от изоставените плажове из Индийския океан, използвани до неотдавна за евтино и необезопасено нарязване на стари кораби за скрап. Въздухът вонеше на машинно масло и ръжда. По протежение на прибоя стърчаха фрагменти от корозирали корпуси и изхвърлена корабна мебелировка — столове, легла, маси, — твърде стари и повредени, за да ги прибере някой. Но никъде не се виждаха отчаяните бедняци, занимавали се с нарязването на корпусите и отделянето на ценните части от двигателите и другото оборудване… мъжете, които често бяха умирали на този плаж, натровени от токсичните вещества, чието безопасно неутрализиране би оскъпило значително операцията на всеки по-добре охраняван участък от крайбрежието. А каква част от отровите и канцерогенните вещества бяха останали в пясъка и водата наоколо, Ранджит можеше само да гадае.