Артър Кларк - Последната теорема

След долу-горе два часа — когато тропическото слънце се беше изкачило високо в небето и Ранджит имаше чувството, че го пекат жив — нещо друго се случи. Пристигна нова група хеликоптери, по-големи и доста по-удобни на вид от първите. Пътниците се качиха в новите хеликоптери заедно с вещите си, които междувременно бяха събрали по плажа, и отлетяха към някое несъмнено по-приятно място. Още час, час и нещо след това откъм гъсталака се чу ръмженето на тежки машини и два камиона с открити каросерии се появиха на пясъка да приберат екипажа. По-късно — доста по-късно, когато слънцето бе сторило всичко по силите си да изпържи в собствен сос безпомощните пирати — дойде и техният ред. Отново хеликоптери — големи и неудобни на вид. Старшият офицер се познаваше по броя нашивки, както и по факта, че пристигна с отделен хеликоптер и че преди да слезе от него, други войници се разбързаха да приготвят стол и маса — е, масата беше обърнат с дъното нагоре сандък, ако трябва да сме точни, — където да се настани, за да въздаде правосъдие.

Пиратите заставаха един по един пред него и отговаряха на въпросите му. Ранджит не чуваше въпросите и отговорите, но присъдите бяха издавани достатъчно силно, за да ги чуят всички.

— Равалпинди, централния затвор — каза офицерът на първия пленник.

— Равалпинди, централния затвор — съобщи същото на втория, после и на третия.

Ранджит беше следващият, който да се яви пред раздавача на правосъдие. Възползва се от броените мигове, докато се изправи и тръгне към офицера, за да хвърли бърз поглед на пиратите, но и да бяха децата сред тях, той не ги видя.

А после се озова лице в лице с офицера. Разпитът му беше бърз. Офицерът изслуша нещо, което друг войник му пошушна на ухо, после се обърна към Ранджит.

— Как ти е името? — попита той, слава Богу, на английски.

— Аз съм Ранджит Субраманиан, син на Ганеш Субраманиан, който е главен жрец на храма „Тиру“ в Тринкомалее, Шри Ланка. Не съм от пиратите, а…

Офицерът го прекъсна.

— Чакай — излая той и се обърна да каже нещо на адютанта си, който му съобщи нещо, но Ранджит не чу нито дума от разменените реплики. Офицерът се замисли мълчаливо над получената информация. После се наведе напред, докато носът му почти се опря в носа на Ранджит, и си пое дълбоко въздух.

После кимна; Ранджит беше преминал успешно теста с подушването и следователно ставаше за спътник.

— За по-подробен разпит — заяви офицерът. — Качете го в моя хеликоптер. Следващият!

Като цяло, Ранджит беше в ръцете на разпитвачи малко над две години, но само през първите шест месеца имаше реални разпити. В нито един момент обаче престоят му не беше дори приблизително приятен.

Първото лошо предчувствие Ранджит изпита, когато му вързаха очите, запушиха му устата и го заключиха с белезници към една седалка в хеликоптера на офицера, преди да излетят. Къде го откараха след това Ранджит не разбра, знаеше само, че полетът продължи по-малко от час. После, все така с вързани очи, го свалиха по стълбичката, оттам го преведоха двайсетина метра по някакъв паваж до друга стълба, по която го качиха в друг въздушен транспорт и пак го закопчаха с белезници за седалка.

Този път не бяха в хеликоптер, защото машината не се издигна вертикално, а се засили по писта, преди да излети във въздуха. Полетът не беше кратък, не беше и информативен. Ранджит чуваше разговорите на екипажа, но не разбираше езика, а когато извика, че му се ходи до тоалетната, отговорът, който получи, не беше словесен. Беше внезапен и силен удар в лицето, неочакван и затова още по-страшен.

Накрая все пак го заведоха до миниатюрната тоалетна на самолета, но не свалиха превръзката от очите му, а вратата оставиха отворена. Нахраниха го също така — тоест отвориха масичката на седалката му, сложиха нещо на нея и му наредиха да яде. На пипане храната явно беше сандвич, навярно със сирене от непознат за него вид, но бяха минали почти двайсет часа, откакто за последно беше слагал нещо в устата си, затова Ранджит го изгълта на три хапки. Помоли за вода и в отговор получи още един шамар.

Колко бе продължил полетът, Ранджит не знаеше, защото по някое време се унесе в неспокоен сън и се събуди от силно друсане, което му подсказа, че самолетът се е приземил и че тази писта е в много по-лошо състояние от предишната. Отново не му свалиха превръзката на очите. Помогнаха му да слезе от самолета и го натикаха в някаква кола или пикап, с която пътуваха повече от час.