Артър Кларк - Последната теорема

Накрая го заведоха, все така с вързани очи, в някаква сграда, по коридор и оттам в стая, където го накараха да седне. А после един от похитителите му се обърна към него на английски със силен акцент:

— Протегни ръце напред. Не, с дланите нагоре!

Когато го направи, получи силен удар с нещо тежко.

Болката беше силна. Ранджит извика. А после пак същият глас:

— А сега кажи истината. Как ти е името?

Това беше първият въпрос от разпитите му и най-често задаваният, както се оказа. Разпитващите го не желаеха да повярват на простичкия факт, че той е Ранджит Субраманиан, който случайно носи дрехи на друг човек, чието име, както показваха пришитите към дрехите етикети, беше Киртис Канакаратнам. Всеки път, когато им казваше истината, те го наказваха, задето е излъгал.

Наказанието варираше според разпитващия. Когато въпросите задаваше набитият, вечно потен мъж на име Бруно, оръжието беше парче електрически кабел, дебело четири или пет сантиметра, което причиняваше силна болка. За разнообразие Бруно го удряше с отворена ръка по голия корем; това също беше болезнено, а и всеки път караше Ранджит да се чуди дали ударът не му е спукал апендикса или далака. Но в техниката на Бруно имаше и нещо успокоително. Не му изтръгваха ноктите, не му чупеха кости, и очите му още не бяха извадили — изглежда, подбираха средства, които няма да оставят трайна следа, и това вдъхваше на Ранджит надеждата, че може би все пак смятат, рано или късно, да го освободят.

Уви, тази надежда не продължи дълго. Изчезна един ден, когато Бруно се ядоса, захвърли кабела, грабна една къса дървена тояга от масата с полезни инструменти и удари с нея Ранджит в лицето два пъти. В резултат Ранджит се сдоби с подуто око и избит преден зъб и изгуби последната си надежда, че някой ден ще го пуснат.

Другият му основен инквизитор беше възрастен мъж, който така и не се представи, но едното му око винаги беше затворено наполовина, затова Ранджит го кръсти Намигвача. Той рядко оставяше белези по тялото на Ранджит, а и маниерът му на разговор вдъхваше доверие по някакъв особен начин. При първата им среща Намигвача нареди на двамата си яки помощници да затиснат Ранджит по гръб на пода. После му показа парче плат и обясни учтиво:

— Това, което ще ти направим сега, ще ти внуши мисълта, че умираш. Няма да умреш. Аз няма да го допусна. От теб се иска единствено да отговориш на въпросите ми, без да лъжеш.

След това сложи плата върху лицето на Ранджит и започна да го полива със студена вода от метална кана.

Ранджит никога не беше изпитвал подобно нещо. Ставаше въпрос не толкова за болка, колкото за дълбок, непреодолим ужас. Ранджит беше чул и разбрал обещанието на Намигвача, че няма да умре, но тялото му явно беше на друго мнение. То знаеше само, че го давят и че ако мъчителите му не спрат веднага, ще умре.

— Помощ! — опита се да извика Ранджит. — Спрете! Пуснете ме!

Уви, от устата му излязоха само бълбукащи и неразбираеми звуци, които по нищо не приличаха на членоразделна реч…

Шуртенето на вода спря, махнаха плата от лицето му и го повдигнаха да седне.

— Така, как се казваш? — попита любезно Намигвача.

Ранджит се опита да потисне кашлицата си, колкото да изграчи:

— Ранджит Суб… — започна той, но преди да е изрекъл докрай името си, двете горили го събориха обратно на пода, парчето плат се озова на лицето му и водата се заизлива отгоре.

Ранджит издържа мъчението четири пъти, преди куражът да му изневери окончателно. Повече не беше в състояние да се съпротивлява, пое си жадно дъх и успя да изрече:

— Ще бъда когото искате. Само спрете!

— Браво — насърчи го Намигвача. — Ето че имаме напредък, Киртис Канакаратнам. А сега ми кажи за коя страна работиш?

Имаше, разбира се, и много други начини да си осигуриш съдействието на разпитвания обект, но, разбира се, никой от тях не доведе до достоверно признание от Ранджит поради простата причина, че той нямаше какво да признава.

Това вбеси разпитвачите му. Един ден Намигвача се оплака:

— Излагаш ни, Ранджит, или Киртис, или който си там. Чуй ме. За теб ще е много по-лесно, ако спреш да отричаш, че си Киртис Канакаратнам.

Ранджит се опита да приеме съвета му. И положението му наистина се облекчи, малко.

Макар Ранджит да не знаеше за това, извън стените на неговия затвор се случваха доста неща. Бяха взривени катедрали, влакове дерайлираха, офис сгради бяха отровени с радиоактивен прах, пуснат във вентилационните им системи. А политически убийства? О, такива имаше много и чрез най-разнообразни методи — от прерязване на гърлото до хвърляне от висок етаж; с помощта на пистолети, пушки и картечници; често чрез отрова, понякога приложена по гениален начин. Имаше дори случай, когато върху главата на жертвата беше пуснато пиано, и друг, при който убиецът стоя върху гърдите на жертвата във ваната й, докато от крановете течеше хладка вода. Да не забравяме, разбира се, и войните. Най-кръвопролитната от новите възкреси стара вражда, когато сунитско нахлуване в кюрдска територия заплаши да предизвика нов рунд на хаоса, характеризиращ следокупационен Ирак.