Артър Кларк - Последната теорема

Например, полезно ли би било да знаем колко са големи? Или — понеже една единица от големите галактици може да бъде на хиляда или на милиард светлинни години от друга конкретна единица — полезно ли би било да знаем как измерват разстоянието?

Нека приемем, че действително би било полезно, без да забравяме, че като всичко друго, свързано с големите галактици, отговорът ще е сложен. Да започнем с факта, че големите галактици не харесват произволните мерни единици, които се използват от човешките същества. И действително, оказва се, че човешките мерки неизменно отразяват някаква чисто човешка характеристика, като разстоянието от пръстите до мишницата или част от разстоянието между полюса и екватора на конкретната планета, обитавана от човеците. Мерките на големите галактици винаги се изчисляват по скалата на Планк, което означава, че са много, много малки. Размерът на една Планкова единица е 1,616 x 10 -35метра. Най-лесният начин да се проумее колко малко е това, е да се помни, че е толкова малко, та нищо по-малко не може да се измери.

(Защо да не може? Защото не можеш да измериш нещо, което не виждаш, а нищо не може да се види без помощта на онези пренасящи светлината частици, наречени фотони. А всеки фотон, който е достатъчно силен, за да освети разстояние по скалата на Планк, би бил толкова мощен — и следователно толкова немислимо масивен, — че моментално би се превърнал в черна дупка. Понякога, когато казваме, че нещо не може да се направи, го казваме като предизвикателство. В този конкретен случай обаче невъзможността е чисто и просто факт.)

Така, за да измерят нещо, в което и да е от трите измерения, било то обиколката на електрон или диаметъра на самата вселена, големите галактици просто изчисляват броя на Планковите единици от точка А до точка Б.

Това неизменно е адски голямо число, но големите галактици нямат нищо против. От известна гледна точка, самите те са едни адски големи числа.

И сега, след като намерихме начин, ако не друго, поне да идентифицираме неразбираемото, нека се върнем към онова далеч по-просто същество — Ранджит Субраманиан.

Когато Ранджит беше малък, неговият високопоставен в религиозната йерархия баща го окуражаваше да чете някои доста странни книги, една от които, написана от човек на име Джеймс Бранч Кейбъл, разказваше за природата на писането и писателите. (За известно време Ганеш Субраманиан вярваше, че синът му може да се отдаде на писателска кариера.) Според Кейбъл някои кандидат-писатели се опитвали да кажат на света: „Бременни сме с думи и ако не родим лексикологично, ще умрем“.

Колкото и да е странно, точно така се чувстваше Ранджит в момента.

Вече от дни той молеше за помощ, викаше към празните коридори и обясняваше ли, обясняваше, макар че нямаше кой да го чуе, че разполага с нещо, което непременно и незабавно трябва да бъде публикувано в специализирано списание. Отговор нямаше. Дори накуцващият старец не обелваше дума на своя незнаен език, само оставяше храната и се изнасяше по най-бързия начин.

Затова, когато чу провлечената походка на стареца по коридора, Ранджит не прояви особен интерес. Само че този път имаше и други стъпки — на човек, който не куца. След миг вратата на килията му се отвори. Старецът цъфна на прага, както можеше да се очаква, но на стъпка-две зад него имаше и друг човек — човек с изопнато от потрес лице, чиито черти Ранджит познаваше не по-зле от своите собствени.

— Мили Боже, Ранджи — възкликна Гамини Бандара, — това ти ли си наистина?

От всички въпроси, които би могъл да зададе на този неочакван гост от своето минало, Ранджит се спря на най-простичкия:

— Ти пък какво правиш тук, Гамини?

— А ти какво мислиш, че правя, за Бога? Дойдох да те измъкна и ако мислиш, че ми е било лесно, значи си по-луд, отколкото изглеждаш. Най-напред май трябва да те заведем на зъболекар, като гледам. Какво е станало с предните ти зъби? Или не, първо май трябва да те види лекар… Какво?

Ранджит се беше изправил и трепереше от вълнение.

— Никакви доктори! Ако наистина можеш да ме измъкнеш оттук, най-напред ми трябва компютър!

Гамини го изгледа сащисано.

— Компютър? Е, сигурно може да се уреди, но първо трябва да сме сигурни, че си добре физи…

— По дяволите, Гамини! — изкрещя Ранджит. — Глух ли си? Слушай, мисля, че открих доказателството! Трябва ми компютър, веднага! Имаш ли идея какъв ужас ме тресе? Ами ако забравя някой ред?

Ранджит получи обещания лекарски преглед. Получи и компютър също така — всъщност получи двете неща едновременно, но преди това Гамини го изведе от затвора и го качи на хеликоптер, който чакаше с въртящ се ротор. Докато се качваше в машината, Ранджит забеляза двама мъже, които стояха наблизо. Единият беше Намигвача; изглеждаше изумен и притеснен, но нито каза, нито направи нещо, дори за довиждане не махна. Последва двайсетминутен полет над високи планини с грейнали ледени шапки. Ранджит засипа Гамини с въпроси, но този път приятелят му не искаше да говори.