Артър Кларк - Последната теорема

— По-късно — каза той и кимна към пилота, който беше с униформа, каквато Ранджит виждаше за пръв път.

Кацнаха на истинско летище, на десетина метра от истински самолет — и то не какъв да е самолет, забеляза Ранджит, а ВАВ-2200, най-бързият и в някои от конфигурациите си най-луксозният модел, създаван някога от „Боинг-Еърбъс“. Носеше синята емблема с глобуса и венеца на Обединените нации. Интериорът му беше още по-впечатляващ. Седалките бяха с кожена тапицерия и с размерите на фотьойли. Екипажът се състоеше от пилот (с униформата на полковник от американските военновъздушни сили) и две много хубави стюардеси (със същите униформи, но с капитански нашивки, плюс хубави бели престилки с финтифлюшки).

— Прибираме ли се, сър? — обърна се пилотът към Гамини.

Получил утвърдителен отговор, полковникът се прибра без повече приказки в пилотската кабина. Една от стюардесите заведе Ранджит на мястото му (седалката се оказа люлееща се, както своевременно установи той) и закопча предпазния колан.

— Това е Джени — информира го Гамини, докато другата стюардеса го настаняваше на неговото място. — И е лекар, освен всичко останало, така че по-добре я остави да те прегле…

— Компютърът! — прекъсна го Ранджит.

— Ще си получиш проклетия компютър, Ранджи, но първо трябва да излетим. Имай малко търпение.

Междувременно двете жени се бяха настанили на седалките си до преградната стена и самолетът пое по пистата. И веднага щом знакът за предпазните колани угасна, втората стюардеса („Аз съм Ейми, здравейте!“) като по магия материализира лаптоп от плота на масичката до креслото на Ранджит, а другата, Джени, се приближи със стетоскоп, апарат за кръвно налягане и други медицински джаджи.

Ранджит не възрази. Остави лекарката да го ръчка, натиска и преслушва на воля, а самият той бавно и тромаво тракаше по клавиатурата, като на всеки два реда спираше, за да припомни на Гамини, че трябва спешно да му намери адреса на списание „Нейчър“. („Редакцията им е някъде в Англия.“) Или просто да се мръщи на клавиатурата, докато паметта му не изплюеше съдържанието на следващия ред. Работата вървеше бавно, но когато Гамини събра смелост да го попита дали иска нещо за ядене, Ранджит му каза да млъкне с ожесточен и неподлежащ на коментар тон.

— Дай ми още десетина минутки — добави след това. — Или половин час най-много. Не мога да спра сега.

Не бяха десетина минутки, разбира се. Не беше и половин час. Мина повече от час преди Ранджит да вдигне глава, да въздъхне и да каже на приятеля си:

— Трябва да се подсигуря, така че по-добре да пратя копие до твоята къща. Кажи ми имейл адреса си.

Натрака адреса, прикачи файла, натисна бутона за изпращане и най-сетне се облегна назад.

— Благодаря ти — каза той. — Извинявай, че се държах толкова грубо, но наистина беше важно за мен. Измислих го преди близо половин година и оттогава живея в ужас, че може да забравя някаква част от доказателството, преди да съм го записал. — Млъкна и облиза устни. — Още нещо. От доста време ме измъчва мисълта за истинска храна. Да ти се намира малко прясно изцеден плодов сок, какъвто и да е? И сандвич с шунка, да речем, или бъркани яйца?

Гамини отказа да слуша приказки за американска закуска, прекъсна го и даде знак на стюардесите. И те веднага му донесоха страхотна шриланкска храна — топчици фини спагети от оризово брашно, месна яхния с много къри и чиния с пърленки, от които очите на Ранджит щяха да изхвръкнат.

— Кажи ми, Гамини — изломоти той с пълна уста, — тебе кога те повишиха в Бог? Това е американски самолет, нали така?

Гамини, който отпиваше от чаша с чай, расъл в полетата около Канди, поклати глава.

— Самолетът е на ООН — обясни той. — Екипажът е американски, но това е без значение. Само че в момента мисията му няма нищо общо нито с Щатите, нито с Обединените нации. Взехме го назаем, за да те намерим.

— Кои сте „вие“?

Гамини поклати отново глава и се ухили.

— Не мога да ти кажа, за момента поне. Жалко. Сигурен бях, че ще се заинтригуваш и дори се канех да те поканя при нас, но ти взе, че се качи на онзи кораб.

Ранджит не остави лъжицата, но я задържа на педя пред лицето си, зает да оглежда втренчено и не съвсем дружелюбно своя отдавнашен приятел.

— Значи си станал толкова важен, че можеш ей така да вземеш самолет назаем и да хвърчиш с него насам-натам?

Този път Гамини се засмя с глас.

— Аз ли? Не. Не го направиха заради мен, а защото татко поиска така. Той получи висок пост в ООН.