Артър Кларк - Последната теорема

Това притесни Ранджит. Той нямаше адвокат. Но когато го спомена на мевроу Ворхулст, тя го увери, че това не било никакъв проблем, и Ранджит бързо-бързо се сдоби с адвокат. При това не какъв да е адвокат, а партньор от кантората на бащата на Гамини, който се казваше Найджъл де Сарам. Друго тревожеше Ранджит и го тревожеше много по-сериозно — дълбоко чувство на вина. Беше разбрал със закъснение за смъртта на баща си, защото не се беше сетил да попита за него.

Е, вярно, имал си беше хиляди други грижи.

Но ако ролите бяха разменени, дали Ранджит щеше да се изплъзне от мислите на баща си?

Ако не се брои прислугата, Мевроу Ворхулст беше единствената му посетителка през първите няколко дни, но после Ранджит настоя (и лекарите се съгласиха), че никой посетител тук не би могъл да му причини стрес дори смътно равняващ се на стреса, причинен от яки надзиратели, които го бият с тояги. След това пропускателният режим беше облекчен. На следващата сутрин, докато Ранджит експериментираше с някои от фитнес уредите на Ворхулст, икономът влезе в гимнастическия салон, изкашля се и съобщи:

— Имате гост, сър.

Но мислите на Ранджит бяха някъде далеч.

— Пристигали ли са някакви съобщения за мен? — попита той.

Икономът въздъхна.

— Не, сър. Ако пристигне съобщение, то ще ви бъде предадено веднага, както пожелахте. Д-р Де Сарам е тук и би искал да разговаря с вас. Да го въведа ли?

Ранджит побърза да наметне един от халатите, които домакинството на Ворхулст, изглежда, притежаваше в неограничени количества, Адвокатът Де Сарам се беше заел без бавене с делата на новия си клиент. Беше на петдесет-шестдесет години, ако не и повече, и очевидно си разбираше от работата. Заел се бе да уреди формалностите по бащиното му завещание, без да чака изрични указания от Ранджит. Макар случаят да му беше възложен едва преди четиридесет и осем часа, вече беше уведомил властите в Тринкомалее за завръщането на Ранджит и беше успял да получи доста добра представа за размера на завещаното имущество.

— Приблизително двадесет милиона рупии, господин Субраманиан — каза той, — или близо десет хиляди американски долара по сегашния курс. Основно това са два имота, къщата на баща ви и една по-малка къща, която в момента е необитаема.

— Знам я — кимна Ранджит. — Аз трябва ли да направя нещо?

— В момента не — отговори Де Сарам, — макар че съществува една възможност, която може би си струва да обмислите. Д-р Бандара би искал лично да се заеме с това, но както знаете, в момента е зает с неща от строго секретен характер в Обединените нации.

— Да, знам, макар и малко — каза Ранджит.

— Разбира се. Работата е там, че при нормални обстоятелства бихте могли да предявите иск срещу хората, които, хм, са ви възпрепятствали да се приберете у дома толкова дълго време, но…

Ранджит го прекъсна.

— Знам. Не трябва да говорим за тези хора.

— Именно — потвърди Де Сарам с облекчение в гласа. — Съществува обаче и друг път, по който бихте могли да поемете. Възможно е да предприемете действия срещу компанията собственик на туристическия кораб, на основание, че не е трябвало да допуска корабът да бъде превзет от пирати. Разбира се, в този случай сумата по обезщетението би била по-малка, както защото отговорността им по-трудно ще се докаже, така и защото платежоспособността им не е много добра…

— Не, не, чакайте малко — спря го Ранджит. — На тях им откраднаха кораба, на който аз се озовах заради собствената си глупост, и сега вие искате да ги съдя за това? Не звучи справедливо.

Де Сарам за пръв път се усмихна приятелски.

— Д-р Бандара беше сигурен, че ще реагирате така. Е, предполагам, че колата ми вече е готова…

И наистина, едва беше произнесъл тези думи, когато на вратата се почука. Беше Вас, икономът, който съобщи именно това. А после, преди Ранджит да е казал каквото и да било, икономът се обърна към него.

— Няма съобщения за вас, сър — добави той. — И ако позволите — не исках да ви притеснявам досега, но… приемете моите и на колегите ми съболезнования за загубата на баща ви.

Не казаното от иконома напомни на Ранджит за смъртта на баща му. Нямаше нужда да му напомнят. Загубата беше станала част от него, рана, която не заздравяваше.

Най-лошото на смъртта беше окончателният и невъзвратим край, който слагаше на общуването. Имаше толкова много неща, които трябваше да каже на баща си и които така и не беше казал. И сега, когато възможността за това беше отминала безвъзвратно, несподелените обич и уважение тежаха като камък в сърцето на Ранджит.