Артър Кларк - Последната теорема

— А сега могат ли вече да измислят вицове? — попита Ранджит.

Мира изправи гръб.

— Де да можеха — каза замечтано тя, а после въздъхна. — Всъщност интересите ми вече не са насочени към този аспект на ИИ. Интересувам се по-скоро от приложенията. И най-вече от автономните протези. — А после промени изражението си и темата. Попита без предупреждение: — Ранджит, защо непрекъснато си криеш устата?

Толкова личен въпрос не беше очаквал от нея. Ясно му беше, че ръката му все се мотае някъде пред лицето. Както и в момента. Мира настоя:

— Заради зъбите ли се притесняваш?

Той кимна.

— Знам как изглеждам.

— И аз знам, Ранджит. Изглеждаш като честен, почтен и изключително интелигентен мъж, който още не е намерил време да иде на зъболекар, за да му оправят захапката. — Тя поклати глава. — Няма по-лесно нещо, Ранджит, и не само ще изглеждаш по-добре, а и ще дъвчеш по-добре. — Стана. — Обещах на леля Беа да не се заседявам повече от десетина минути, и тя ми позволи да те попитам дали не би искал да поплуваме в океана за разнообразие. На плажа Нилавели. Знаеш ли къде е? Имаме малка крайбрежна вила там, така че ако решиш…

О, да, Ранджит го реши на секундата.

— Ще измислим нещо — каза тя и за негова изненада го прегърна. — Липсваше ни — добави Мира и се дръпна да го погледне. — Гамини каза, че си го питал за старото му гадже. Искаш ли да зададеш такъв въпрос и на мен?

— Ъъ — изломоти той. После: — Ами да, сигурно имаш предвид онзи канадец.

Тя се ухили.

— Да, май това имам предвид. Ами, последно чух, че канадецът бил в Бора-Бора, където строели още по-голям хотел. Но това беше отдавна. Не поддържаме връзка.

Ранджит не предполагаше, че Гамини и Мира дори се познават, какво остава да са толкова близки, че да си споделят неща от лично естество. Това не беше и единственият неизвестен му факт. Посетителите му сякаш нямаха край. Появи се и адвокатът от кантората на д-р Бандара с още документи за подписване.

— Не че завещанието на баща ви е толкова сложно — каза извинително той. — Само че са ви обявили за изчезнал и някой чиновник е решил, че това е равносилно на мъртъв. И сега трябва да оправим тази работа.

От полицията също го посетиха. Не че някой подозирал Ранджит в каквото й да било. Де Сарам изрично изяснил това, преди да им позволи да го разпитат. Не, просто имало неясноти около случая с пиратското отвличане, а Ранджит бил единственият, който можел да им помогне.

Стоеше и въпросът с „автономните протези“ на Мира де Сойза, каквото и да представляваха те. Проучването в нета не му помогна особено. Ясно му беше, че става дума за изкуствени крайници и слухови апарати, но какво общо имаше това с ИИ?

По този въпрос му помогна Беатрикс Ворхулст.

— О, тук не става дума за умни дървени крака, Ранджит — каза тя. — Доста по-сложно е. Идеята е да се конструират миниатюрни роботчета, които да бъдат инжектирани в кръвообращението ти. Роботчета, които са програмирани да разпознават и унищожават ракови клетки, да речем.

— Ха — промърмори той, обмисли идеята и я хареса. Точно видът проект, който би заинтригувал Мира де Сойза. — И тези малки роботчета… имат ли успех в разработката им?

Мевроу Ворхулст се усмихна тъжно.

— Ако ги бяха измислили няколко години по-рано, може би нямаше да съм вдовица. Не, все още не са постигнали нищо конкретно. Просто не разполагат с необходимото финансиране. И Мира чака вече толкова време да финансират проекта й, но без успех. О, пари за наука има колкото искаш… стига крайният резултат от изследванията да е някакъв вид оръжие.

Когато Ранджит реши, че е в състояние да се отзове на поканата на Мира де Сойза, Беатрикс Ворхулст с радост му осигури кола и шофьор. Наближаваха плажа и Ранджит започна да различава познати ориентири. С Гамини бяха отметнали и този плаж по времето, когато изследваха града. Почти нищо не се беше променило. Налице беше обичайната квота от хубави млади жени с оскъдни бански костюми — доста голяма квота всъщност.

Ранджит нямаше представа как изглежда вилата на Де Сойза, докато шофьорът не му я посочи — покрив от каменни плочи, веранда с много цветя. Чак когато вратата се отвори и Мира де Сойза застана на прага с лек халат над бански костюм, който беше точно толкова моден и оскъден, колкото на другите девойки по плажа, чак тогава Ранджит се убеди, че е попаднал на правилното място.

А после пак го нападнаха колебания, защото точно зад Мира надничаше момиченце на пет или шест години. Зави му се свят, като да беше попаднал в паралелна реалност.