Артър Кларк - Последната теорема

Шофьорът спря пред един от ресторантите край пътя и Ранджит отвори вратата, но миризмите не му харесаха. Вторият, който пробва, изглеждаше по-окуражително. Влезе и поиска да види менюто, подуши внимателно въздуха и каза на сервитьора, че най-вероятно ще се върне, но не обеща нищо в този смисъл. В третия ресторант отново поиска менюто, но изобщо не го погледна. Уханията откъм кухнята, усмивките на клиентите, които не бързаха да приключат с десерта и чая си… Ранджит вдиша дълбоко и направи резервация. А когато покани Мира, тя се поколеба само за миг, после каза:

— Ами да. Би било чудесно.

Което означаваше, че в края на този ден Ранджит най-после щеше да има удоволствието той да я почерпи.

Ада не беше при леля си, затова двамата плуваха по-дълго и по-навътре от обикновено, а след като се върнаха във вилата и се преоблякоха, седнаха на верандата с питие в ръка и се отдадоха на ленив разговор. Е, говореше предимно Мира.

— Преди тук беше много по-оживено — отбеляза тя, плъзгайки поглед по почти празния плаж. — Когато бях малка, надолу имаше два луксозни хотела и много повече ресторанти.

Ранджит я погледна любопитно.

— Липсва ли ти оживлението?

— О, не бих казала. Повече ми харесва както е сега, спокойно. Но родителите ми ходеха на танци в хотелите, а сега там няма нищо.

Ранджит кимна.

— Голямото цунами — сети се той.

Но Мира поклати глава.

— Не, беше много по-рано — каза тя. — През 1984-та. Началото на гражданската война. Някои от първите сражения се водиха тук. „Морските тигри“ хвърлиха котва и използваха плажа като плацдарм за нападението си срещу летището. Армията заела позиция в хотелите и „тигрите“ започнали да ги обстрелват. Родителите ми били тук и не могли да се измъкнат, докато положението не се успокоило малко и пътищата не били отворени. Мама казва, че трасиращите ракети приличали на фойерверки, носели се с писъци откъм корабите към хотелите и обратно. Викаха му „дискотеката“.

Ранджит искаше да реагира някак, но не знаеше как. Не с думи, може би. Всъщност му се искаше да я прегърне. Като компромисно решение и първа стъпка реши да сложи ръка върху нейната на страничната облегалка на стола й.

Мира, изглежда, нямаше нищо против.

— Разрушените сгради още си стояха там, докато растях — продължи тя. — Накрая цунамито им видя окончателно сметката. Ако не беше то, сигурно още щяха да стърчат на плажа.

Обърна се с усмивка към него… и нещо в изражението й му подсказа, че иска да бъде целуната.

Ранджит реши да си пробва късмета.

Оказа се, че преценката му е била правилна. Мира наистина искаше да бъде целуната. И не само това. Хвана го за ръка и го поведе към къщата и към онази невероятно удобна кушетка, идеална за двама, където Ранджит откри, че сексуалният акт с жена е не просто хубав сам по себе си, а няколко пъти по-хубав, когато го правиш с жена, която харесваш, уважаваш и в чиято компания искаш да прекараш дълго време.

А после дойде ред на вечерята в ресторанта и там също си прекараха страхотно. Изобщо и като цяло, онзи ден на плажа се оказа огромен успех и двамата моментално решиха, че трябва да го повторят. Често.

Но не се получи точно така, защото на следващия ден се случи нещо, което промени плановете им.

Ада Лаброй беше с тях въпросния ден, също и бавачката й, която току стрелкаше изпод вежди Мира и Ранджит, което подсказа на младежа, че на лицата им е написано какво са правили тук вчера. Иначе денят си беше съвършено нормален — ако не се брои фактът, че Мира го посрещна с целувка по устните, вместо по бузата, както правеше обикновено, — докато двамата не излязоха от водата и не седнаха да пийнат по нещо, наметнати с халати.

Тогава Ада каза нещо. Вдигнала ръка да заслони очите си от слънцето, тя попита:

— Онова там не е ли чичкото, който работи у Ворхулст?

И когато Ранджит стана да погледне по-добре, видя, че наистина е семейният иконом и че се движи доста по-бързо от обикновено. И стискаше здраво някакви листа. Изглеждаше развълнуван. Не просто развълнуван, а изгарящ от нетърпение да даде листата на Ранджит до такава степен, че се развика отдалеч:

— Сър! Мисля, че това чакахте!

Така беше.

Е, донякъде. Експресната доставка на иконома съдържаше дълъг анализ на статията му, или по-точно пет различни анализа на статията, всеки очевидно написан от различен (но неназован) човек, в които се правеше точен и доста подробен разбор на всички пасажи, в които самият Ранджит беше открил грешки или неточности. Освен тях рецензентите бяха открили още единайсет други пасажа, които се нуждаеха от поправка и които бяха убягнали от вниманието на Ранджит. Листовете бяха четиридесет и два на брой, гъсто изписани с текст и уравнения. Ранджит им хвърляше по един поглед и ги връчваше на Мира, а с всяка следваща страница челото му се набръчкваше все повече.