Артър Кларк - Последната теорема

Той се обърна отново към тълпата.

— С това, общо взето, се изчерпват нещата, които исках да ви разкажа — подхвана отново той, — но обещах да отговоря на няколко въпроса…

А после всичко приключи — успешно, включително и с въпросите за затворничеството му, които той заобиколи, избягна и изобщо отклони умело. Върнаха се в къщата на Ворхулст с максимално орязан контингент от гостите в университетската аудитория. Това включваше първите два реда от залата, както и външен персонал от сервитьори, които да разнасят подноси с питиета и закуски. (Фирмата за кетъринг беше наета, за да замести домашната прислуга на Ворхулст, чиито членове се чувстваха лично ангажирани със събитието и присъстваха като гости.) Ранджит и Мира седяха един до друг, държаха се за ръце и бяха забележително щастливи. Изобщо щастието беше всеобщо, така че чашите с шампанско на подносите се оказаха до голяма степен излишни.

Разбира се, д-р Бандара вече летеше обратно към Ню Йорк със собствения си ВАВ-2200, но преди да тръгне, дръпна Ранджит настрана за кратък разговор.

— Сигурно искаш да започнеш работа — поде той и Ранджит кимна.

— Гамини спомена нещо за работа при него.

— Надявам се и това да стане, но не точно сега — отбеляза Дхатусена Бандара. — Междувременно, университетът е готов да ти предложи преподавателско място и възможност за научна работа, ако проявиш интерес.

— Но аз не съм защитил докторантура! Дори не съм завършил!

Д-р Бандара каза търпеливо:

— Не е нужно да имаш научни звания, за да преподаваш. А и не се тревожи за титли — подозирам, че много скоро ще те направят какъвто поискаш без никакви допълнителни условия.

Разбира се, всичко това Ранджит сподели с Мира. Беатрикс Ворхулст, която стоеше от другата й страна, не изглеждаше много убедена.

— Да ти кажа — започна тя, — дори не съм сигурна, че имаш нужда от работа. Виж тези неща. — Тя вдигна купчина разпечатки, подготвени от личната й секретарка, към която наскоро беше прикрепен асистент, за да обработва лавинообразно растящата кореспонденция на Ранджит. — Покани за лекции, за интервюта, за реклами. Хората искат да те чуят, да те снимат или просто да пиеш бирата им и да им носиш тениските. И са готови да платят за това! Ето тези, например. Ако се съгласиш да носиш маратонките им, ще те затрупат с американски долари. А ако се съгласиш на интервю за „60 минути“, и те ще ти платят. От Харвардския университет ще ти платят, за да изнесеш лекция — не казват колко, но пък те не страдат от липса на средства.

— Леле — възкликна Мира през смях. — Остави бедния човек да си поеме дъх, лельо.

Но в същия момент помощник-секретарят донесе нов лист, току-що излязъл от принтера, и го даде на мевроу Ворхулст. Тя плъзна поглед по разпечатката, прехапа устни и каза:

— Е, това не е за пари, но мисля, че ще ти е интересно да го видиш, Ранджит. Както и на теб, Мира.

— На мен ли? — учуди се тя. — Защо пък на мен?

Но когато Ранджит й подаде листа — след като сам го беше прочел и веждите му се бяха покатерили високо на челото, — Мира бързо разбра защо. Писмото беше от стария монах в храма на покойния му баща и гласеше следното:

„Сега баща ти би се гордял още повече с теб и би се радвал като всички нас, задето ще се жениш. Моля те, не отлагай дълго! В никакъв случай не чакай до месеците аашад, бхадрапад или шиния, които носят лош късмет. И нека сватбата не е във вторник или събота, моля те.“

Мира вдигна поглед към Ранджит, който я гледаше сконфузено.

— Споменал ли съм нещо за женитба? — попита той. От думите му страните й порозовяха.

— Ами, каза доста хубави неща за мен пред онези хора — призна тя.

— Не помня да съм казвал такова нещо — смотолеви той. — Сигурно е било подсъзнанието ми. — А после си пое дълбоко дъх и продължи: — Което само доказва, че подсъзнанието ми е по-умно от мен. Е, какво ще кажеш, Мира? Ще се омъжиш ли за мен?

— Разбира се — отвърна тя, сякаш й беше задал най-тъпия въпрос на света. И това беше.

По-късно, когато двамата гледаха репортажите по телевизията за речта му в университета, откриха, че не е споменал нищо извън обичайните баналности как не би могъл да си представи живота си без нея… но това беше достатъчно, а и двамата така или иначе вече бяха женени във всеки значим смисъл на думата.

Всичко ли беше съвършено за двамата влюбени?

Ами, в много голяма степен. Единственият голям въпрос, който стоеше пред тях, не беше дали да се оженят, защото там нямаше никакви разногласия, нито дори кога, защото очевидният отговор беше при първа възможност. Въпросът беше къде и кой да извърши церемонията. В началото и този въпрос не изглеждаше труден, защото трите семейства — Ворхулст, Бандара и Де Сойза — бяха добре дошли във всички църкви в Коломбо, да не споменаваме за всички официални институции, извършващи бракосъчетания, така че беше въпрос на избор и нищо повече. Вече бяха елиминирали повечето от списъка, когато Мира забеляза отнесения поглед в очите на Ранджит.