Артър Кларк - Последната теорема

Попита го какво има, но той само сви рамене.

— Нищо — отвърна. — Да. Нищо особено.

Но понеже Мира не се отказа лесно, накрая той отстъпи и й показа ново писмо от стария монах, в което се съдържаше следното изречение: „Баща ти би бил толкова щастлив, ако се ожените в неговия храм.“

Мира се замисли за кратко, после се усмихна.

— Какво пък — каза тя. — Презвитерианската църква едва ли ще ни отлъчи от паството си. Ще ида да кажа на всички.

И, разбира се, „всички“ разбраха, че Мира ще направи и невъзможното да изпълни желанието на Ранджит, както и стана. И да имаше известно разочарование в някои столични кръгове, то в Тринкомалее решението предизвика истински възторг. Старият монах бързо разбра, че младите държат церемонията да е опростена. Представяше си с копнеж каква прекрасна пааликали тхалипу биха могли да спретнат за булката и с какви цветя и плодове можеше да е придружена традиционната поява джанавасанам на младоженеца в храма. Е, това би било почти равносилно на истински парад, нали така? И би привлякло излишно внимание в момент, когато двойката би искала да я оставят на мира. Така че нямаше да има пааликали тхалипу , нито джанавасанам , макар че монахът направи необходимото свитата на булката да носи целия набор от парапутенга и другите сладкиши, предназначени за жениха.

Най-хубавото на опростената версия беше краткото време за подготовка, благодарение на което булката и младоженецът се озоваха в Тринкомалее няма и седмица след като бяха взели решението си — е, по-скоро се скриха в Тринкомалее, защото се опитваха да не показват излишно известните си лица по улиците.

По тази причина на церемонията присъстваха малко хора, които да чуят как Ранджит изрича думите, написани за него от стария монах, и да видят как монахът връзва на китката на Мира свещения конец против уроки сред великолепната цветна украса в залата, безкрайния тръбен зов на роговете наатхауарам и барабаните мелам . А после всичко свърши и двамата новобрачни, вече женени официално и завинаги, се качиха на колата за дългото пътуване до къщата на Ворхулст. „Дълъг живот!“ — викаха след тях монасите и наистина, точно такова предчувствие владееше сърцата на Ранджит и Мира.

Само че други особи, надалеч, имаха съвсем различно предчувствие.

Сред тези особи бяха и едно-точка-петиците, поръчковите убийци на големите галактици. Получили бяха заповед да разчистят кашата на третата планета, обикаляща около онази банална жълта звезда, и армадата им пътуваше натам. Понеже корабите им бяха материални, не можеха да се движат по-бързо от скоростта на светлината. Щяха да минат години, докато стигнат до целта си, последвани от няколко дни на реални действия, след което новобрачните, както и всички други човешки същества на планетата, щяха да са мъртви.

Така че животът им едва ли щеше да е чак толкова дълъг.

Ето как Ранджит получи всичко, за което си беше мечтал някога — беше свободен, прочут и женен за Мира де Сойза. Изобщо личният му живот вървеше все по-добре и по-добре. Съществуваше обаче една по-широка перспектива, която упорито се натрапваше в личното му щастие, перспектива, която в много отношения не беше добра.

Да вземем положението в Северна Корея например. Първо, там, изглежда, се беше извършила смяна на политическия режим. Противният любител на лукса Ким Йон Ир вече го нямаше.

В някои отношения за това почти можеше да се съжалява. Ким може да беше побъркан, но беше от онези побъркани, които винаги успяваха да се спрат на крачка преди да са нападнали съседите си. Сега на негово място имаше нов човек. Човек, когото наричаха Любимия водач. И да си имаше име, то, изглежда, беше твърде ценно, за да го споделят с декадентския Запад.

Но ако самоличността на Любимия водач беше тайна, то действията му бяха съвсем публични. Най-новото им поколение ядрени ракети, твърдяха генералите на Любимия водач, можели лесно да преминат северните ширини на Тихия океан. Това означаваше, че са в състояние да поразят цели в самите Съединени щати — или поне в Аляска и дори в северния край на щата Вашингтон. Нещо повече, хвалеха се генералите, новите ракети били изключително надеждни. Тези приказки изнервяха все повече съседите на Северна Корея. Онези от тях, които все още не разполагаха с ядрени оръжия, бяха подложени на сериозен натиск да се сдобият с такива.

И в останалата част на света положението не беше по-розово. Африка се беше върнала към някои от най-лошите години на двайсети век. Отново се бяха появили армиите от момчета, някои едва навлезли в пубертета, мобилизирани, след като семействата им са били избити, които на свой ред се избиваха взаимно за контрол над незаконни диамантени мини и още по-малко законния добив на слонова кост…