Артър Кларк - Последната теорема

А и в новините, както можеше да се очаква, нямаше нищо ободрително. Бойните действия по границата между Еквадор и Колумбия се бяха възобновили, наново ескалираха разногласията за поделянето на нилската вода, а Северна Корея беше подала жалба пред Съвета за сигурност, в която обвиняваше Китай, че отклонява облаци от техните оризови полета към своите.

Нищо не се беше променило. Освен че световното население вече наброяваше с един човек по-малко.

Но имаше нещо, което можеше да направи — което отдавна трябваше да направи, — и на шестия ден от престоя си в къщата на Ворхулст Ранджит поиска и получи копие от трескавия имейл, който беше пратил от самолета. Проучи текста критично, взискателно и безкомпромисно като преподавател по литературно писане, който преглежда есе на първокурсник. Ако в писанието му имаше съществени грешки, той беше решен да ги открие. И с потрес установи, че такива наистина има — две откри на първо четене, после още четири, а после още един-два пасажа, които не бяха съвсем погрешни, но не изглеждаха и съвсем ясни.

Ранджит си имаше извинение. Не можеше да няма грешки — те се дължаха на онези последни седем или осем седмици след като най-после беше завършил доказателството в ума си — друго не би могъл да направи поради липсата на хартия, мастило или компютър, — и не му оставаше друго, освен да го повтаря до припадък наум, ужасен от мисълта, че може да забрави някоя ключова стъпка.

Въпросът беше какво да прави с тези сгрешени места?

Ранджит обмисля този въпрос през целия ден и голяма част от последвалата го нощ. Дали да изпрати списък с корекции на списанието? Това изглеждаше разумно… но тук се намесваше гордостта му, защото „грешките“ всъщност бяха тривиални, неща, които всеки добър математик би забелязал веднага — както тях, така и начина да бъдат поправени. Освен това изпитваше ужас при мисълта, че подобен ход би го представил в очите на издателите като отчаян аматьор, който копнее да бъде публикуван.

Не изпрати нов имейл на „Нейчър“, макар че нощем, преди да го обори сънят, съмненията не му даваха мира.

Искаше му се да има по-добра представа как постъпват списания като „Нейчър“ с материали като неговия. Вярваше, че ако са решили да го публикуват, първо ще изпратят копия на трима-четирима — или повече — експерти в конкретната област, които да проверят материала за очевадни грешки.

Колко време би отнело това?

Ранджит не знаеше. Знаеше само, че вече беше минало много повече време, отколкото му се искаше на него.

Затова всеки път, когато икономът почукаше на вратата, за да извести пристигането на нов посетител, сърцето на Ранджит трепваше с надежда, а после униваше отново.

На седмия ден от престоя на Ранджит в дома на Ворхулст икономът го уведоми за появата на поредния посетител, този път — Мира де Сойза.

— Да не би да ти преча, Ранджит? — попита веднага тя. — Леля Беа каза, че мога да остана колкото искам, стига да не нарушавам почивката ти.

В интерес на истината, той наистина си почиваше, а Мира де Сойза определено му пречеше да го прави. Но не искаше да й го казва, затова се постара да завърже нещо като разговор.

— Ти какво правиш сега? — попита той. — Още ли си в университета?

Не беше. Не била ходила на лекции след онзи курс по социология, който бяха изкарали заедно. Всъщност тъкмо се била върнала от следдипломна квалификация (следдипломна квалификация! Ранджит не бе имал представа, че се е изкачила толкова високо в академичната йерархия) в Масачузетския технологичен институт в Щатите. Затова беше естествено да я попита:

— На каква тема?

— Ами… изкуствен интелект, повече или по-малко. Ранджит реши да прескочи тайнственото „повече или по-малко“.

— И как я кара изкуственият интелект напоследък?

Тя най-сетне се усмихна.

— Ако имаш предвид дали сме близо до създаването на компютър, с който да си говорим като равни, значи я караме ужасно. Но ако се върнем към проектите за изкуствен интелект, разработени в зората на тази научна област, нещата изглеждат другояче. Чувал ли си за човек на име Марвин Мински?

Ранджит разрови паметта си, но не откри нищо.

— Май не.

— Жалко. Бил е сред най-големите умове, опитали се да дадат дефиниция на мисленето и да намерят начин компютрите да правят нещо подобно. Обичал да разказва една история, която ми се струва изключително насърчителна. — Млъкна, сякаш не беше сигурна в интереса на слушателя си. Ранджит, който не би имал нищо против да я слуша и как обявява влакови закъснения или цените на затваряне на фондовата борса, издаде съответните окуражителни звуци и тя продължи: — Ами, работата е там, че когато започнали проучванията на изкуствения интелект, той и другите пионери в тази област смятали, че разпознаването на модели е един от крайъгълните камъни на ИИ. А после проблемът с разпознаването на модели бил разрешен за нула време. Касовите четци във всеки супермаркет по света разчитали цените по баркода. И какво станало? Просто предефинирали що е ИИ. Разпознаването на модели било изхвърлено от уравнението, защото вече му били схванали цаката, нищо че компютрите все още не можели да измислят виц, нито пък да се досетят, че страдаш от махмурлук само по вида на лицето ти.