Артър Кларк - Последната теорема

Ранджит прие поканата и седна на масата. Но така и не можа да подхване историята си, защото Тифани размаха ръка. Но не вниманието на Ранджит искаше да привлече, както се оказа, а на майка си.

— Сега ли да му кажем за писмото? — попита момичето.

Дот изгледа стреснато Ранджит.

— Ох, извинявай. Толкова неща ни се струпаха, че съвсем забравих. — Разрови купчината писма на масата, извади един плик и го подаде на Ранджит. — Донесе го един от монасите. Престояло цяла седмица в храма, защото никой не им бил казал къде си отседнал.

— А тази сутрин, когато най-после разбрали, отишли да ти го дадат, но в стаята ти нямало никой — вметна Тифани. — Мама им казала, че могат да оставят писмото тук и че ние ще ти го дадем.

Дот го погледна смутено.

— Така беше, да. Полицаите бяха тук и аз нямах търпение да ми се махнат от главата…

Млъкна, осъзнала, че Ранджит не я слуша. Обратният адрес на плика беше на крайбрежния хотел до строителния обект, на който работеше Ранджит. Същият адрес беше отпечатан и на бланката вътре, а текстът гласеше:

„Скъпи Ранджит,

Ще остана тук няколко дни. Дали не бихме могли да се видим на чаша чай или нещо такова?“

И беше подписано от Мира де Сойза.

Ранджит не изчака предложения от Дот чай.

— Ще се видим по-късно — каза той и хукна към вратата.

Пътят с автомобил до хотела отне двайсетина минути. Младата жена на рецепцията беше крайно любезна, но когато разбра за кого я пита Ранджит, не можа да го зарадва с нищо.

— О, но те си тръгнаха вчера, госпожица Де Сойза и господин Хариган. Мисля, че поеха обратно към столицата.

Когато се върна в пикапа, Ранджит призна пред себе си колко дълбоко съжалява, че я е изпуснал… и колко му е противен фактът, че Мира пътува заедно с канадеца. Подкара бавно и унило по обратния път. На отбивката към къщата на Канакаратнам Ранджит забави, но след кратко колебание я подмина. Беше донякъде интересно, че съпругът на Дот е успял да избяга от федерален затвор. А и Ранджит беше чакал с нетърпение да разкаже на децата за пътуването си. Е, за част от него.

Но не точно сега. Точно сега не искаше да говори с никого за нищо.

На следващия ден се върна на работа. Зетят на бригадира никак не се зарадва да го види, но пък дечурлигата на Канакаратнам бяха толкова щастливи, когато се отби да ги вземе, че радостта им компенсира всичко останало. А когато дойде времето за приказки, те изслушаха притихнали разказа му как царете на Канди отблъсквали дълги години европейските завоеватели (Ранджит беше прочел подробностите в нета рано сутринта) и май изобщо не се сетиха за своя баща беглец.

Майка им също не отваряше дума за това, поне през следващите няколко дни, а после, когато Ранджит се отби да вземе децата поредната сутрин, те бяха заети.

Дот Канакаратнам седеше на масата и прибираше дрехи и домакински вещи в сакове, а четирите деца слагаха на свой ред багажа си в по-малки чанти. Видяла въпроса в очите на младежа, Дот се усмихна широко.

— Имам страхотна новина, Ранджит! Едни наши стари приятели са ми намерили работа! Тук, в Тринко, но долу при пристанището. Не разбрах каква точно е работата, но казаха, че заплащането било добро, а давали и квартира!

Погледна го очаквателно.

— Това е… чудесно — каза той, полагайки усилия да оправдае очакванията й. Зачуди се как е възможно да приеме работа, чието естество не знае, но после си даде сметка, че жената е отчаяна, и не задълба по темата. — Кога тръгвате?

— Почти сме готови. Искам да те помоля за нещо, Ранджит. Пикапът на баща ти още е на твое разположение, нали? А такситата са толкова скъпи. Ще ни откараш ли до пристанището?

Пикапът наистина беше на негово разположение — ходеше с него на работа по предложение на баща си, — така че можеше да ги закара. Поне след като предупредеше бригадира, че зет му може да изкара още една надница на негово място. Когато се върна в къщата на Дот, всичко беше готово. Двайсетина минути по-късно децата седяха отзад и пищяха от вълнение, а Дот седеше до него, вперила поглед в наближаващото пристанище.

Ранджит рядко беше идвал тук след примирието. Още имаше следи от анархията във външния свят. В другия край на пристанището се виждаха обтекаемите силуети на две ядрени подводници, навярно индийски, а и какво ли още не! Имаше рибарски съдове, и то не от четириместния вид, който можеше да се види на всеки плаж на острова. Тези бяха от по-дълбоководните, които можеха да навлизат на стотина и повече километра в морето и бяха предназначени за индустриален риболов. Имаше товарни кораби с всякакви форми и размери, едни товареха, други разтоварваха. Но най-силно го изненадаха друг вид кораби — снежнобели, със спасителни лодки, закачени за бордовете и с редици от люкове. Виж ти, туристическите кораби се бяха върнали! Ранджит не устоя на изкушението и спря на удобно място, за да ги покаже на децата. Очакваше да се разшумят от вълнение, но те само си зашепнаха енергично на ухо.