Артър Кларк: Последната теорема

— Знаеш, че не ме е страх от девет-ръкокраките — уведоми го тя, него и останалите в стаята. — Да ти кажа ли защо не ги харесвам?

Мениджъра се усмихна любезно.

— Ако обичаш, Тревожна.

— Не е заради отвратителната им миризма, нито заради деветия им крайник, който освен като манипулатор се използва и като сексуален орган — обясни тя. — Вярно е, тези неща са ми неприятни. А понякога дори си позволяват да ме докоснат с въпросния крайник, което си е чиста проба безобразие. Но пък всичко това е въпрос на биология и те не могат да направят нищо по въпроса.

— Така е, не могат — потвърди Мениджъра, а останалите реагираха с пронизително съскане, което означаваше, че са съгласни с него.

— Могат да направят друго обаче, и то засяга начина, по който да обучаваме и наставляваме примитивното местно население, докато то стане цивилизовано колкото нас. Смятам, че не бива да се примиряваме повече с факта, че всичките ни комуникации с местните трябва да се осъществяват с посредничеството на девет-ръкокраките, защото само те говорят на техните езици.

Съскането замря отведнъж. Дори Мениджъра замълча, преди да произнесе замислено:

— Големите галактици не желаят да общуваме пряко с други раси. Именно затова девет-ръкокраките са упълномощени да усвояват чужди езици и да служат като преводачи.

Тревожната не възнамеряваше да отстъпи толкова лесно.

— Големите галактици не са тук. А за нас има само един правилен курс към бъдещето. Трябва веднага да се захванем с човешките езици… Или предпочиташ човеците да се метнат на девет-ръкокраките, когато пораснат, вместо на нас?

Когато Ранджит и Мира отидоха да видят Сураш, от последната им среща беше минало доста време — две операции време, както беше свикнал да го пресмята старият монах. Междувременно техният свят — светът на всички земни обитатели — се беше преобразил на два пъти и продължаваше да се променя.

— И въпросът не е само в технологията — каза Ранджит на съпругата си. — Въпросът е в… приятелските отношения. Египтяните се надяваха на някакъв дял от енергията, произвеждана в Катара. А едно-точка-петиците им я предоставиха цялата.

Мира не отговори веднага и Ранджит я стрелна с поглед. Тя се бе загледала във водите на Бенгалския залив и на лицето й се бе появила лека усмивка. Когато усети погледа на мъжа си, Мира се усмихна по-широко и изсумтя:

— Ха.

Ранджит се разсмя и насочи вниманието си обратно към пътя.

— Скъпа моя, ти си пълна с изненади. Нима вече нищо не предизвиква подозрителността ти?

Мира се замисли.

— Едва ли. Но в момента не се сещам за нищо съществено.

— Дори американците?

Тя нацупи устни.

— Дори и те — след като обявиха за общодържавно издирване онзи ужасен тип Бледсо. Мисля, че президентът им ще кротува известно време. Нали си измиха ръцете с Бледсо. Не че той не си го заслужаваше.

Ранджит я слушаше мълчаливо, но мислите му бяха другаде. Всъщност мислеше за нея самата, за Мира, и какъв невероятен късмет е извадил с нея. Дори не чу последния й въпрос.

— Какво?

— Попитах дали според теб ще го преизберат?

Преди да отговори, Ранджит зави по тесния път нагоре по хълма, където ги чакаше Сураш.

— Не. Но дори да го преизберат, едва ли ще има значение. Достатъчно дълго размахва пръчката. Ако го преизберат за още един мандат, ще заложи на моркова.

Мира не отговори, преди Ранджит да е паркирал колата. После сложи ръка върху неговата.

— Знаеш ли какво, Ранджит? Отдавна не съм се чувствала толкова спокойна.

Свободата на стария монах си беше отишла безвъзвратно. Той лежеше на тясно легло с обездвижена лява ръка, така че разноцветните течности да се стичат безпрепятствено по множеството тръбички на изобилието от интравенозни системи, провиснали от банките над главата му към вените на лявата китка.

— Здравейте, скъпи мои — поздрави ги той с неестествения тембър на прикрепения към ларинкса му микрофон. — Благодаря ви, че дойдохте. Трябва да взема решение, Ранджит, а не знам как да постъпя. Ако баща ти беше жив, щях да питам него за съвет, но него го няма, затова се обръщам към теб. Да им позволя ли да ме складират в машина?

Мира затаи дъх.

— Ада е идвала при теб, нали? — попита тя.

Старият монах не можеше да кимне с глава, но успя да наведе леко брадичка.

— Д-р Лаброй беше тук, да — потвърди той. — По моя покана. Медицината изчерпа възможностите си да ми помогне. Болките ми са силни, а без машинариите не бих могъл да дишам. По новините съобщиха, че д-р Лаброй предлага и друга алтернатива. Тя каза, че може да направи за мен онова, на което я научили онези хора от космоса. Било възможно да напусна тялото си и да продължа да живея като компютърна програма. И повече нямало да ме боли. — Помълча за миг, за да е събере сили да продължи. — Но и това си има цена — каза той. — Пътят към спасението чрез добри дела, нашата карма йога, вече няма да е достъпен за мен, струва ми се, но пък жнана йога и бхакти йога — пътят на знанието и пътят на отдаването — още ще бъдат отворени. Само че знаеш ли как ми звучи всичко това на мен?