Артър Кларк: Последната теорема

Ранджит поклати глава.

— Звучи ми като нирвана — прошепна старият монах. — Душата ми ще се освободи от цикъла на вечността.

Ранджит се изкашля.

— Но нали към това се стремят всички? Така казваше татко. Ти не го ли искаш?

— О, искам го, от цялото си сърце! Но не е ли измама? Брахма не можеш го преметна!

Той се отпусна на възглавницата, впил старите си очи в Мира и Ранджит.

Ранджит се намръщи. Мира сложи ръка върху костеливата китка на Сураш и рече успокоително:

— Скъпи Сураш, ние знаем, че ти никога не би направил това или онова, воден от низки мотиви. Достатъчно ще е да постъпиш така, както смяташ за редно. И няма да сбъркаш.

С това разговорът им приключи.

Когато излязоха на слънце, Ранджит си пое дълбоко дъх.

— Не знаех, че Ада е напреднала толкова. Дотам, че да експериментира със запис на човешко същество.

— И аз нямах представа — отвърна Мира. — Когато се чухме за последно, каза, че се готвели да запишат бяла мишка.

Ранджит примижа.

— И ако Сураш греши, ще се прероди точно в това — в бяла мишка.

— Е — каза прагматично Мира, — ако изобщо ще се преражда, сигурна съм, че ще е в нещо хубаво.

Помълча за миг, после се усмихна.

— Хайде да видим докъде са стигнали с нашата къща.

Бащината къща на Ранджит вече променяше облика си според архитектурните и дизайнерски виждания на Мира — една голяма спалня на мястото на две по-малки, три бани (и една допълнителна тоалетна на първия етаж) вместо една. Само че още нищо не беше готово, а от прескачането на купчини плочки, тръби и строителни материали Мира и Ранджит ожадняха. Накрая тя предложи:

— Какво ще кажеш да поплуваме малко?

Идеята беше страхотна и Ранджит я прие без колебание. След двайсет минути вече бяха по бански и на колелата, на път към най-близкия сал при скалата Свами.

Дъното тук пропадаше на дълбочина от стотина и повече метра близо до брега, затова си взеха и водолазната екипировка. Тя включваше последен модел бутилки от въглеродни влакна, които издържаха на налягане от хиляда атмосфери. Не смятаха да слизат толкова надълбоко, но пък дъното беше като денонощно отворена галерия на местните конфликти. Именно тук преди близо четири столетия, когато Тринко бил под властта на португалските завоеватели, първоначалният храм бил разрушен в пристъп на религиозна ярост. (Фактът, че някои от собствените й предци са били сред вандалите, не намаляваше интереса на Мира.) Морското дъно около скалата все още беше обсипано с релефни колони от стария храм.

След като се гмурнаха, Мира и Ранджит поспряха да разгледат един особено красив портик. Ранджит посочи дългата пукнатина, разсичаща едно от лотосовите изображения, и размаха наужким пръст на жена си. В същия миг светлината над тях помръкна внезапно.

Ранджит погледна нагоре през кристалночистата вода и видя гигантски силует да минава над тях.

— Това е китова акула! — извика той по аквафона толкова силно, че гласът му се изкриви и прозвуча като гъгнещите звуци на болния Сураш. — Хайде да идем и да се запознаем с нея!

Мира се ухили и кимна. Двамата с Ранджит и преди бяха срещали тези напълно безобидни същества, които се хранеха с планктон във водите около Тринкомалее. Дълги по десетина метра, те бяха като огромни кораби, съпровождани от своята свита ремори — шейсетинасантиметрови рибки с модифицирана в смукало гръбна перка — някои полепнали към тях, други плуващи около огромната уста на китовата акула с надеждата да докопат остатъци от обяда й.

Ранджит включи компенсатора, въздушният сак започна да се пълни и да го издига бавно към повърхността покрай водещото въже. Очакваше, че Мира ще го последва със същия темп, и се стресна, когато чу гласа й — овладян, но и изтънял от напрежение.

— Нещо не е наред с въздушния ми сак — съобщи тя. — Идвам след минутка.

А после се чу силно съскане и сакът се изду рязко. Повлечена от издигащия се въздушен мях, Мира се стрелна нагоре.

Именно в моменти като този дори най-опитните гмуркачи можеха да изпаднат в паника. Мира направи фаталната грешка — опита се да задържи дъха си.

Когато Ранджит я настигна при сала, вече беше твърде късно. От устата й се стичаше кръв. Прошепнала бе последните си думи, а Ранджит дори не беше сигурен, че ги е чул правилно.

Повтаряше си ги наум, докато стоеше на понтона на медицинския хеликоптер, който беше пристигнал навреме да потвърди онова, което Ранджит вече знаеше.

„Ще се видим в следващия свят“ — беше казала тя. Ранджит се наведе да целуне студеното й чело.