Артър Кларк: Последната теорема

Ранджит се замисли дали да не изхвърли натрапника от грижливо конструираната си частна среда, но после реши, че в този тип има нещо забавно.

— О, ами давай тогава, изучавай — подкани го той. — Защо искаш да ме изучаваш?

Странникът изду бузи.

— Как да го обясня? Това е един вид в чест на завръщането на големите галактици…

— Я чакай — прекъсна го Ранджит. — Да не би големите галактици най-после да са се върнали?

— Естествено, че се върнаха, след… я да видим, по вашето летоброене… приблизително тринайсет хиляди години. Не е много по техните мерки, но предостатъчно, за да настъпят сериозни промени в живота на човешки същества като мен. Е, и като теб, разбира се — добави любезно посетителят. — По този повод решихме да направим възстановка на онези събития и понеже ти си играл известна роля в някои от тях, на мен се падна да те изобразя.

— Искаш да кажеш, че правите нещо като филм за онова време и ти ще играеш моята роля?

— О, определено не е „филм“. Но иначе, да, аз ще „играя“ теб.

— Ха — възкликна Ранджит. — Напоследък не следя много нещата. Дори не знаех, че големите галактици са се върнали.

Непознатият като че се изненада.

— Ами, върнаха се. Казали бяха на девет-ръкокраките и на едно-точка-петиците, че ще дойдат скоро, и така направиха. Само че тринайсет хиляди години са кратък период само по техните стандарти. Не по нашите. И когато се върнаха, големите галактици ги чакаше изненада. Не бяха предполагали, че ще се развием толкова бързо. И как иначе — никога по-рано не бяха допускали разумен вид да се развива със своите собствени темпове, дори методично бяха осуетявали подобна еволюция. Но не мисля, че имаха нещо против да се отърсят от бремето си. — Раздвижи експериментално устни, после каза: — Може ли да чуя още веднъж онова твое „ха“, моля те?

— Ха — повтори Ранджит, не само за да удовлетвори молбата, а и защото не можа да измисли никакъв друг отклик на чутото току-що. — Какво имаш предвид? Да се отърсят от какво бреме?

— О, ами от управлението — отвърна непознатият, като наблюдаваше изражението на Ранджит и се опитваше да го наподоби. — Не че не бяха свършили добра работа, в повечето аспекти. Но не е трябвало да възпират развитието на толкова много интересни видове. И макар от техническа гледна точка нещата да бяха що-годе наред, трябва да признаеш, че онова, дето го свършиха с космологичната константа, си беше чиста проба безобразие.

Ранджит изправи гръб.

— Добре де — отбеляза той, — щом големите галактици вече не управляват галактиката, не трябва ли някой да поеме кормилото вместо тях?

— Естествено — потвърди нетърпеливо непознатият. — Мислех, че знаеш. Управлението на галактиката вече е в добри ръце. В нашите.

Както един от нас имаше повод да спомене, джентълмен е онзи, който никога не е груб по случайност. По същия начин почтеният фантаст не бива да заобикаля каноничните научни истини по случайност.

Ключовите думи тук обаче са „по случайност“, защото нерядко авторът фантаст е принуден да си позволи научна волност, без която историята просто не би се получила. (Например, всички ние знаем, че е невъзможно да се пътува със скорост, по-голяма от скоростта на светлината. Но ако приковавахме героите си с това ограничение, цял куп прекрасни истории нямаше да бъдат написани.)

Затова, когато си позволяваме подобни волности, редно е поне да ги признаем черно на бяло. В настоящия роман има три такива случая:

1. В началото на двадесет и първи век не съществува толкова бърз космически апарат като онзи, който според думите на Йорис Ворхулст е пътувал до облака на Оорт. Ще ни се да имаше, но няма.

2. Последната теорема на Ферма не е доказана на пет страници както това прави героят ни Ранджит в романа, единият от нас дори смята, че това по принцип е невъзможно.

3. Шри Ланка никога не би могла да послужи за наземен терминал на Небесна кука, защото не се намира на екватора. В предишен роман един от нас се справи с този проблем, като премести Шри Ланка по на юг. Вместо да подходим така и в настоящата книга, решихме да прибегнем до друго решение. В крайна сметка, екваторът е просто една въображаема линия и ние решихме да си я представим няколкостотин километра по на север.

Накрая, бихме искали да споменем с благодарност любезността на някои хора, като д-р Уилкинсън от математически форум „Дрексъл“, който ни разясни какво точно е постигнал Андрю Уайлс със своето доказателство от сто и петдесет страници, както и съдействието, оказано ни от нашия приятел Робърт Силвърбърг, а чрез него и от ръководството на Оксфордския университет в Обединеното кралство.