Артър Кларк - Последната теорема

— Мисля, че сега можеш да говориш с нея — каза тя и кимна към екрана, където Мира се появи отново. — Здравей, лельо Мира — обърна се Ада към екрана. — Обучаващата програма изясни ли ти всичко необходимо?

— Почти. — Мира прокара ръка по косата си — слепнала и рошава, както когато я бяха извадили от водата. — Ще ми се да разбера как да се приведа в ред, но повече не исках да чакам. Здравей, Ранджит. Благодаря ти, че ми спаси… е, метаживота, май така трябва да го наречем.

— За нищо — беше единственото, което Ранджит успя да измисли като отговор. А после, когато Ада стана, за да ги остави насаме, той я спря: — Чакай малко. Не е нужно да си мъртъв, за да те складират по този начин, нали? В смисъл, ако поискам, ти би могла да ме прехвърлиш при нея? И тогава все едно пак ще сме си хора от плът и кръв, от наша гледна точка?

Ада вдигна вежди.

— Ами, да — потвърди. Преди да е продължила, Мира я изпревари от екрана.

— Скъпи Ранджит — укори го тя, — забрави за тази работа. Колкото и да ми се иска да дойдеш при мен, не бива да го правиш. Не би било честно спрямо Таши и Робърт, нито спрямо… какво пък, нека си го признаем. Не би било честно спрямо света.

Ранджит зяпна екрана.

— Ха — изсумтя той. А после, след кратко замисляне: — Вече ми липсваш.

— Нормално е. И ти ми липсваш. Но не е като да не се видим никога повече, все пак. Обучаващата програма казва, че можем да си говорим както сега колкото често поискаме.

— Ха — изсумтя отново Ранджит. — Но не мога да те докосна, а аз е възможно да живея още години.

— Дълги години, дай Боже. Но пък ще имаме нещо, което да очакваме с нетърпение, нали?

Това е краят на нашата история за Ранджит Субраманиан.

Което не значи, че той не живя — или „живя“ — още дълго. Живя, първо в „нормалния“ си живот, после и като машинно-складиран. Нещо повече, в посмъртния си „живот“ като набор от електронни модели му се случиха много удивителни и цветни преживявания. Но повечето от тях няма да намерят място на тези страници. Не защото не са интересни, напротив. Просто защото са твърде много. И защото за нас има други, по-важни неща от това да разкажем за всичко случило се с безтелесния фрагмент от първоначалния органичен вариант на Ранджит Субраманиан, който бе складиран и продължи да живее още дълги-дълги години.

Едно нещо обаче си заслужава да се разкаже.

Случи се на сравнително късен етап от машинно-складирания му живот, когато Ранджит вече беше приключил до голяма степен с туристическите обиколки, за които винаги си беше мечтал. (Тоест беше обходил почти целия Марс, както и още по-интересната му мрежа от подземни пещери, плюс повечето от другите планети и по-големи сателити в рамките на Слънчевата система, както и няколко от по-големите небесни тела в облака на Оорт.) По времето, за което иде реч, Мира беше заминала на пътешествие до сърцевината, защото винаги бе искала да види черна дупка отблизо. Щеше да отсъства няколко хиляди години и през това време Ранджит си почиваше на склоновете на виртуална планина от духано стъкло. (Почиваше си, като размишляваше върху проблема P=MP. Тази гатанка го забавляваше вече няколко десетилетия и по всичко личеше, че ще го забавлява още дълго.) Ранджит беше създал въпросната виртуална планина, за да бъде сам, затова се изненада, когато видя някой да се катери по склона към него.

Натрапникът беше не само непознат, а и адски странен на вид. Очите му бяха миниатюрни, лицето — с остро изсечена костна структура, освен това беше висок близо три метра. Когато стигна до широкия „скален“ корниз, където си почиваше Ранджит, непознатият се метна на един шезлонг (който не беше съществувал преди неговата поява), пое си дълбоко дъх няколко пъти и каза:

— Я да видим. Голямо катерене беше, нали? Това ли трябваше да кажа?

През последните няколко хилядолетия Ранджит си бе имал работа с твърде много натрапници и запасите му от любезност се бяха изчерпали отдавна. Не отговори на въпроса, а попита направо:

— Кой си и какво искаш?

Непознатият сякаш се изненада и зарадва едновременно.

— Ясно — каза той. — Минаваш направо към въпроса, без заобикалки. Много добре. В такъв случай, май трябва да кажа… Моето име е…

Но не назова име. Избълва нещо нечленоразделно, после поясни:

— Но можеш да ми викаш просто Ученика, защото съм дошъл да изуча твоите мисловни процеси и поведенчески модели.