Артър Кларк - Последната теорема

Мира изсумтя, а Ранджит извика:

— Бледсо! Ти си луд! Да не мислиш, че онези си нямат свои оръжия? Нищо няма да постигнете — този така наречен план ще прати на сигурна смърт няколко хиляди ваши войници и пилоти и ще вбеси извънземните.

— Двойна грешка, уважаеми — отвърна презрително Бледсо. — Самолетите ни са напълно автоматизирани, а екипажите им са на сигурно място в контролните зали. А че онези щели да се вбесят — на кого му пука. Свобода или смърт, Субраманиан. Или ти не вярваш в това?

Мира отвори уста да отговори от името на всички им, но Ранджит я изпревари.

— В друго не вярвам, Бледсо — заяви той. — Не вярвам, че е редно да изричам лъжи, заради които ще умрат разумни същества, пък били те и извънземни. Няма да го направим, Бледсо, забрави. Всъщност, може би наистина трябва да излезем по телевизията и да кажем на света какво сте намислили.

Бледсо го изгледа отровно.

— И вярваш, че това ще промени нещо? Хайде стига, не може да си толкова глупав. Защо изпратиха мен, а не официален представител, а? Ако се разчуе, президентът само ще поклати глава и ще каже: „Бедният стар полковник Бледсо. Постъпил е както смята за редно, но изцяло по своя инициатива. Никога не съм давал одобрението си за такъв план“. Е, репортерите ще ме тормозят известно време, но аз ще мълча като риба и интересът им много скоро ще се стопи. Всяко чудо за три дни. Като лидер на най-силната държава, нашият президент е длъжен да защитава по-слабите страни, а както той вижда нещата, атаката е най-добрата защита. Аз пък се подчинявам на президента. Какво ще кажеш на това?

Ранджит стана.

— Ще кажа, че наистина искам да живея свободен, но тази възможност всъщност не е включена в офертата ви, нали? Ако трябва да избирам между свят, управляван от хора като теб, и свят, контролиран от люспести зелени, чудовища от космоса, знам ли, току-виж съм предпочел чудовищата. А сега се махай от дома ми!

Когато флотилията на едно-точка-петиците най-после се спусна към повърхността на Земята, пристигането им беше ознаменувано с невиждани фойерверки. Само че пиротехническото представление не се случи поради причините, които биха го предизвикали, ако в атмосферата навлизаше човешка флотилия от космически кораби. Разните там ракети, капсули и совалки на земната космическа технология се гмуркаха в атмосферата с ослепителни пламъци и причината за това беше проста. Нямаха друг избор. Трябваше да убият някак скоростта и единствено триенето с атмосферния въздух можеше да забави спускането им дотолкова, че да кацнат, вместо да се разбият.

Космическите кораби на едно-точка-петиците, от друга страна, нямаха нужда от атмосферно триене. Скоростта им намаляваше по силата на различен механизъм. Те просто насочваха йонните си ракети напред при пълна тяга и ги използваха вместо спирачки. Този метод на кацане беше по-елегантен и по-сигурен заради по-точния контрол.

Освен това изискваше много повече енергия, но пък пестенето на енергия вече не беше приоритет за едно-точка-петиците.

Една от въпросителните за земните наблюдатели беше къде точно е решила да кацне армадата. Първоначалната догадка сочеше Либийската пустиня, навярно някъде по средиземноморския бряг. Това предположение бързо беше ревизирано и изместено малко по на изток и север, вероятно в района на слабонаселените северозападни пустинни провинции на Египет.

А телевизионните коментатори моментално му лепнаха етикета „Депресията Катара“.

Мира и Ранджит също толкова моментално се гмурнаха в търсачките.

— Тази Катара е петата по дълбочина депресия в света — извика Мира от своя екран. — Най-ниската й точка е на сто тридесет и три метра под морското равнище.

— И е само на петдесет и шест километра от морето — добави Ранджит, без да сваля очи от своя екран. — И… секунда!… в някои отношения това е най-голямата депресия на сушата, защото повече от четиридесет хиляди квадратни километра са под морското равнище. — Беше ненаселена, освен това, както двамата прочетоха едновременно, ако не се броят номадските бедуински племена и стадата им, не представляваше интерес за никого — за земляните поне. Единственият интересен факт във връзка с депресията Катара датираше от неспокойния двадесети век и една от многото му войни, а именно войната между германците и англичаните. Тогава непроходимата депресия Катара хванала в капан германските войски и англичаните им нанесли тежко поражение, останало в историята като битката при Ел Аламейн.