Артър Кларк - Последната теорема

И бяха прави. След като ужасните на вид машинно-складирани се завъртяха за трети път по комуникационните канали, близо сто хиляди нови поклонници заявиха желание да се присъединят към църквата, а след четвъртото повторение броят на сатанистите вече се измерваше в милиони. Появиха се две конкурентни — разбирайте еретични — сатанистки църкви, които се бореха за собствен пазарен дял. Други култове и псевдорелигии също се радваха на разцвет, но никоя не можеше да се похвали с успеха на сатанистите.

Всички те, разбира се, бяха луди.

— Или приблизително луди — каза Ранджит на Гамини Бандара, когато той му се обади по телефона. — Защо се притеснявате за тях?

— Защото и лудият може да натиска спусък, Рандж. Или не е вярно, че Наташа получава смъртни заплахи?

Ранджит премисли отговора си, преди да го изрече на глас. Дъщеря му изрично беше помолила да не казват на никого за това, но…

— Е, да — призна той. — Глупости разни. Наташа не им обръща внимание.

— За разлика от мен — изтъкна Гамини, — и от баща ми. Разпореди се за денонощна охрана на къщата ви, плюс въоръжен ескорт, който да ви придружава, когато излизате.

Ранджит клатеше глава.

— Наистина не мисля, че това е необходимо… — започна той.

— Няма значение какво мислиш ти — прекъсна го бодро Гамини. — Сега татко е президент и той раздава заповедите. Пък и ако не са федералните, ще е някой друг. Твоето приятелче Йорис Ворхулст също получава заплахи. Терминалът на Небесната кука вече е под охрана, а Ворхулст обмисля дали да не постави под охрана всички висши служители, свързани с проекта. Включително и теб.

Ранджит отвори уста да възрази — не толкова заради неудобството да си под денонощна охрана, колкото защото знаеше как ще реагира дъщеря му, — но Гамини не му даде шанс да каже каквото и да било.

— Така че, Рандж — продължи той, — охрана ще имате и няма смисъл да вдигаш врява по въпроса. А и току-виж спасила живота на всички ви.

Ранджит въздъхна.

— И колко ще продължи това? — попита той.

— Ами, поне докато онези едно-точка-петици не пристигнат тук — каза замислено Гамини. — А след това, кой знае?

Доста добър въпрос, призна пред себе си Ранджит. Който обаче с нищо не му помагаше относно другия, доста различен въпрос, а именно как ще съобщи за охраната на Мира и Наташа.

Шанс му се предостави веднага. Затвори телефона и тръгна да ги търси. Откри ги на задната веранда да оглеждат с бинокъл нощното небе и по-точно съзвездието, в което се намираше голяма част от облака на Оорт. Мира даде бинокъла на Наташа и се обърна към съпруга си:

— Наближават. Таши? Дай на баща си да погледне.

Наташа му подаде бинокъла и Ранджит бързо откри ярките светлинни петънца, които — според обясненията на експертите — били страничен ефект от обратната тяга, с която армадата на едно-точка-петиците се приближавала към Земята. Не ги виждаше за пръв път. Още преди да стане ясно, че тези едно-точка-петици ще отседнат някъде тук, гигантските земни телескопи бяха уловили и препратили към комуникационните канали много по-ярки и подробни изображения.

Но светлинките определено се приближаваха.

Ранджит свали бинокъла и се изкашля.

— Гамини се обади — каза той и предаде накратко разговора си с него. Но ако бе очаквал дъщеря му да посрещне на нож тази намеса в живота й, беше сгрешил. Тя го изслуша търпеливо и попита:

— И охраната ще ни пази от откачените сатанисти, така ли? Кой обаче ще ни пази от тях? — махна към небето тя.

Този въпрос си задаваше целият свят — хората се питаха помежду си, задаваха го и на нашествениците посредством своите лидери, които се изреждаха на микрофоните и сателитите препращаха въпросите им по посока на наближаващата армада. А въпроси имаше много — относно плановете и намеренията им и най-вече относно причината да тръгнат към Земята, — много въпроси на много езици от много народи, големи и малки.

Нито един от тях не получи отговор.

На човешката раса й беше трудно да се справи с това. Навсякъде по Земята — както и в лавовите тръби на Луната, в орбита и изобщо навсякъде, където беше стъпил човешки крак — напрежението от неизвестността си казваше тежката дума. Дори членовете на семейство Субраманиан не бяха имунизирани. Мира пак започна да си гризе ноктите, което не беше правила от ранна тийнейджърска възраст. Ранджит висеше с часове на телефона, звънейки на почти всички важни персони, които познаваше (а той познаваше много), с надеждата, че поне един от тях може да има информация или догадка, която не е хрумнала на самия него. (И те нямаха.) Междувременно Наташа фанатично се опитваше да научи малкия Робърт да чете на португалски. А после, докато закусваха в кухнята една сутрин, пред къщата внезапно се чу врява. Ранджит отвори вратата да погледне и видя четиримата им въоръжени пазачи, насочили пистолетите си към пет-шест непознати. Е, не всички бяха непознати. Повечето бяха млади и навъсени, с вдигнати ръце, но в средата имаше един, когото Ранджит позна веднага, нищо че беше поостарял след последната им среща.