Артър Кларк - Последната теорема

Мисленето винаги се бе удавало добре на д-р Мира де Сойза Субраманиан. Тази сутрин обаче не беше така. Може би защото готвачката беше оставила телевизора в кухнята включен и дори отвън Мира чуваше приглушените гласове — не казваха нищо интересно всъщност, защото новинарските екипи не знаеха нищо интересно, което да не бяха съобщили в самото начало. Или пък защото й се искаше да мисли за загадката на онази необяснима поява, която толкова приличаше на дъщеря й, но не беше Наташа. А може да беше заради топлината на утринното слънце, съчетана с натрупаната умора.

Така или иначе, Мира заспа.

Колко е спала в протъркания от употреба люлеещ се стол под яркото слънце, нямаше представа. Когато се събуди, видя, че слънцето доста се е изкачило в небето, и чу, че готвачката и домашната прислужница вдигат нелепо силен шум в кухнята.

А после чу и слабия глас от телевизора, заради който двете жени вдигаха толкова врява. Беше запис на радиоизлъчване, по случайност засечено от сателит в ниска околоземна орбита. Идвало от слънчевите платноходки, доскоро участници в първото космическо състезание, а сега изтеглени в орбита. Гласът беше познат до болка и на Мира, и на Ранджит.

— Помощ — викаше познатият глас. — Някой трябва да ме извади от тази капсула преди резервните запаси от въздух да са свършили. — После завърши с информация, от която нито Мира, нито Ранджит имаха нужда: — Говори Наташа де Сойза Субраманиан, доскоро пилот на слънчевата яхта „Диана“, а сега… сега нямам идея какво правя тук.

Двадесет и четири часа по-рано Мира Субраманиан би се заклела, че няма друго желание, освен да чуе, че дъщеря й е жива и здрава въпреки нищожния шанс. Така беше тогава. Сега желанието й се беше изпълнило. Нещо повече, разбра се, че спасителните екипи са се отзовали веднага на зова за помощ, и скоро след това съобщиха, че изчезналата девойка, на която целият свят стискаше палци, не само е жива и в добро състояние, но вече е и на сигурно място, защото я били прибрали и вече пътували с нея към междинната станция в НОО, където щели да я прехвърлят на Небесната кука.

Това не беше достатъчно за Мира. Сега тя искаше да прегърне дъщеря си. А не да ги делят хиляди километри и седмици време, докато Небесната кука я свали у дома.

Същата вечер Мира превключваше новинарските канали с надежда да открие поне един репортаж, който да не е плашещ или неразбираем, когато викът й докара Ранджит на галоп в стаята.

— Виж! — извика тя, като сочеше екрана. Ранджит едва не се развика на свой ред, защото от телевизора ги гледаше тяхната дъщеря Наташа — а не онова фалшиво копие, което беше разпитвало разни хора в продължение на повече от петдесет часа.

Какво казваше тя, Ранджит нито чу, нито го интересуваше в момента. Хукна към кабинета си, следван от Мира. Не губи време за редовно телефонно повикване до капсулата на Небесната кука, където се намираше дъщеря му сега. Постът си имаше своите привилегии. Ранджит използва специалните канали, до които имаше право на достъп като член на управителния съвет на куката, и след няма и минута Наташа се появи на екрана, седнала на тясна койка в радиационното убежище на капсулата. Отне доста повече време, докато момичето успокои майка си, че тази Наташа — с рошава коса, мръсен сутиен, изобщо нищо общо със съвършения външен вид на другата Наташа — наистина е дъщерята, която Мира копнееше да прегърне.

Освен това — както след множество уверения се убедиха Мира и Ранджит — била жива и здрава, макар че нямала абсолютно никаква представа как се е озовала в капсулата, където определено не е била по време на претърсването.

Всичко това беше добре, но недостатъчно добре за Мира. След като веднъж вече беше загубила дъщеря си — факт, който изглеждаше неоспорим допреди ден-два, — Мира не беше готова да сложи край на настоящата им връзка. Ако зависеше от нея, сигурно щяха да говорят с часове, но стана така, че самата Наташа прекрати разговора им. Вдигна поглед от камерата, първо с раздразнение, после се стресна, а накрая на лицето й се изписа нещо близко до страх.

— Мили Боже — извика тя. — Това ли е моето копие, за което говорят? По новините — бързо, идете да видите!

Така и направиха, а после изгледаха посланието от самото му начало. Започна с ярка светлина. После „Наташа“ заговори без предисловия.

— Здравейте, членове на земната човешка раса — каза създанието. — Има три неща, които да ви съобщим, и те са следните. Първо, членът на големите галактици, който пребиваваше наблизо, напусна този астрономически район, вероятно за да се присъедини към другарите си. Не се знае кога ще се върне, нито какво ще направи тогава. Второ, онези от нас, които са натоварени с правото да вземат подобни решения, решиха, че ще ви е по-лесно да общувате с нас, ако знаете как изглеждаме. Следователно, ще ви покажем образите на петдесет и пет от расите, които са най-активни в дейността си за големите галактици, като започнем със самите нас, които сме познати с името девет-ръкокраките. Трето и последно, едно-точка-петиците не могат да се върнат понастоящем у дома си заради липса на достатъчно припаси. Машинно-складираните предпочитат да не тръгват без тях. По тази причина и двата вида ще дойдат на вашата планета. Споменатите три вида бяха натоварени със задачата да разрешат проблемите, създавани от вашия вид. Няма причина за тревога. Големите галактици отмениха заповедта си за стерилизиране на планетата ви. Освен това, когато пристигнат, едно-точка-петиците ще подберат райони, които вие не използвате. Това е краят на съобщението.