Артър Кларк - Последната теорема

И наистина беше краят. Мира и Ранджит се спогледаха сащисано.

— И къде по-точно ще се настанят, според теб? — попита Мира.

Ранджит не се опита да й отговори, защото самият той имаше друг, далеч по-важен въпрос.

— Какво по-точно беше онова за стерилизирането на планетата? — попита той.

Създанията, нарекли себе си девет-ръкокраките, не само изпълниха обещанието си да покажат всички петдесет и повече видове — отново и отново, по всички канали, — а осигуриха и коментар в ефир.

— Наричат ни девет-ръкокраките — обясни гласът, — поради очевидния факт, че имаме по девет крайника. Четирите двойки се използват главно за придвижване. Крайникът отзад се използва за всичко останало.

И на екраните цъфна снимка на създанието, което гласът описваше.

— Прилича на бръмбар! — възкликна готвачката. И наистина приличаше, стига да си представите бръмбар, който носи пояси от някаква блестяща металическа материя между всеки от четирите си чифта крайници. В единия край на тялото му имаше още един крайник, който донякъде приличаше на слонски хобот, помисли си Мира, но по-тънък и достатъчно дълъг, за да стига до другия край, където, изглежда, имаше очи и уста.

И ако девет-ръкокраките изглеждаха странно — а нека си признаем, че телесният им строеж изглеждаше неподходящ за каквото и да било мислимо предназначение, — то следващите участници в изложбата бяха още по-чудати. Вторият показан на човечеството вид приличаше донякъде на одрано зайче, но не розово, а с нездрав бледовиолетов цвят. (Съпътстващият коментар ги обяви като едно-точка-петиците, макар че мина известно време, преди причината за това наименование да стане ясна на което и да било човешко същество.) Третият вид от новопридобитите космически другарчета на човешката раса най-много се приближаваше (но не съвсем) до представата им за това как трябва да изглежда едно разумно създание. Някои от показаните по-късно видове се радваха на изобилие от крайници — до дванайсет — или пък пипала (понякога беше трудно да се прецени кое от двете). Третият вид обаче — със странното наименование машинно-складираните — имаше познатия набор от две ръце, два крака и една глава. Нямаше начин да се прецени мащабът. Съществото можеше да е дребно като мармозетка или високо като жираф, но определено беше от онзи вид същества, които човек не би искал да срещне посред нощ. Беше ужасно. Всъщност, най-мекото определение, което коментаторите измислиха по-късно, беше „сатанинско“.

Оттам насетне изображенията станаха още по-откачени. Показани бяха същества с всички цветове на дъгата, понякога разноцветни дори, като багрите се сблъскваха помежду си толкова ярко, че човек го заболяваха очите. Някои имаха люспи, други — рехава перушина; телесната им конструкция варираше немислимо — и това бяха само видовете на въглеродна основа. Имаше едни, които приличаха на дебели алигатори във водолазни костюми — от коментара стана ясно, че идвали от свят, където атмосферата наподобявала дъното на земните океани, и животоподдържащата течност, която текла в телата им, била на основата на свръхтежък въглероден диоксид.

Изложбата не се задоволи да покаже по веднъж най-напредналите раси в галактиката. След като всеки от въпросните видове получи своя миг на слава по земните екрани, процесията започна отново, пак с девет-ръкокраките. Този път обаче имаше и контекст. Извънземните бяха показани заедно с космическите си кораби, които приличаха по форма на банани, имаше изображения от родния им свят, както и различен коментар.

Всичко това беше безкрайно интересно, разбира се. Когато изложбата се завъртя за трети път, Мира и Ранджит вече знаеха, че измерени спрямо приблизителния размер на космическите си кораби, девет-ръкокраките едва ли бяха по-дълги от двайсетина сантиметра. А от повторния коментар за машинно-складираните стана ясно, че са точно такива. Машинно-складирани. Биологичните тела, показани в началото, били само исторически факт, а сега всички членове на расата съществували единствено като електронна база данни. Мира преразказа тази информация на Ранджит, когато той се върна, след като бе занесъл заспалия Робърт в леглото.

— Ха — изсумтя той, докато се настаняваше в любимия си фотьойл. — Доста удобно решение. Сигурно живеят вечно.

— Така изглежда — съгласи се тя. — Ще си направя чай. Ти искаш ли?

Искаше. Когато Мира се върна с двете чаши, екранът показваше как един от девет-ръкокраките сваля материята между две от тазовите стави на друг и после търка деветия си крайник в оголената плът.