Артър Кларк - Последната теорема

— Хей — изуми се Мира, докато оставяше чашата пред съпруга си. — Какво прави, къпе другарчето си, може би?

— Или му сменя маслото — предположи Ранджит. — Кой знае? Виж, всичко това се записва, така че защо не го изключим сега, пък ще го изгледаме, когато решим, че ни се гледа.

— Става — съгласи се Мира и изключи телевизора. — И без това исках да те питам нещо. Не мислиш ли, че този парад изпуска нещо съществено?

Ранджит кимна.

— Знам. Няма ги онези, големите клечки, за които стана въпрос в началото. Големите галактици.

— Именно. Големите клечки. Тях още не са ни ги показали.

Човек би предположил, че докато Наташа, истинската Наташа, се прибере в дома на родителите си в Коломбо, посланията, които другата Наташа пращаше към Земята отдавна ще са приключили. Е, бяха приключили… в известен смисъл. Шейсет и два часовото излъчване се повтори три пъти, след което бе преустановено, но по някакви свои причини девет-ръкокраките продължиха да го излъчват през няколко дни.

Човешката раса не смяташе това за благословия. Съпътстващият коментар далеч не беше само на английски. Повтаряше се на кажи-речи всеки език и диалект, използван от достатъчно голяма група хора, които имат контрол над един или друг вид електронно излъчване. Ставаше въпрос за много голям брой излъчвания, толкова голям всъщност, че ангажираше значителна част от световните сателитни връзки и пречеше осезаемо.

Многократните излъчвания имаха и друг страничен ефект — даваха изобилна възможност на младата Наташа да се „любува“ на образа си от екрана. С оскъдния сутиен, непокорната къдрица над лявото ухо и така нататък. А този спектакъл не се харесваше особено на момичето.

— Направо тръпки ме побиват — призна тя на родителите си. — На екрана съм аз, а говоря неща, които никога не съм казвала!

— Не си ти, миличка — каза спокойно майка й. — Просто са те копирали някак. Предполагам, трябвал им е някой, който да говори от тяхно име и да изглежда нормално в очите на хората.

— Но къде съм била аз в това време? Нищо не помня! Видях как Рон Олсос се опитва да ми открадне слънчевия вятър, а после съвсем внезапно се озовах… Ами, и аз не знам къде. Никъде, направо. Беше ми топло и удобно, това помня. Сигурно така съм се чувствала, докато още съм била в корема ти, мамо.

Мира поклати озадачено глава.

— Робърт ни каза, че си щастлива.

— Сигурно и така може да се нарече. Следващият ми спомен е как седя в капсулата и викам за помощ, а „Диана“ виси смачкана около мен.

Мира я потупа по ръката.

— И получи помощ, миличка, иначе нямаше да си тук сега. А като говорим за онова момче Олсос, да ти кажа, че пристигнаха още четири съобщения, докато ти спеше. Всичките са еднакви. Колко съжалявал и дали можело да се видите, за да ти се извини лично.

Последното извика усмивка на устните на момичето.

— Не виждам защо не — каза тя. — Не точно сега обаче. Има ли нещо за закуска, между другото?

За огромната част от човешката раса безсмислените повторения на извънземната портретна галерия бяха ужасна загуба на време и комуникационни ресурси. Не за всички обаче. Малобройната църква на сатанистите моментално видя в хуманоидния образ на грозните машинно-складирани образа на самия дявол — точно както си бяха помислили и няколко милиона непредубедени зрители, — само че според сатанистите това не било нещо лошо. Негово сатанинско величество трябвало да се почита, а не да се ненавижда. А и библейските текстове го потвърждавали, ако се четат както трябва, защото Луцифер всъщност бил прогонен от рая заради сплетните на другите ангели, които му завиждали. „Той не е наш враг — твърдеше екзалтирано един от епископите на сатанинската църква. — Той е нашият цар!“

Бръщолевенията на шепата сатанисти, предимно от американския югозапад, едва ли биха направили впечатление на останалата част от човечеството, ако не бяха два фактора. Първо, онази притеснителна реплика за „стерилизирането“ на Земята. Това означаваше, че извънземните грозници притежаваха капацитета да унищожат човечеството, а подобна мисъл не се забравя лесно. И второ, сатанистите вече не бяха шепа откачалки. Дори и откачалките разбираха кога съдбата им се е усмихнала. И не пропуснаха да се възползват от шанса си. Всички членове на църквата с що-годе висок ранг — тоест всички освен онези, които лъскаха пода в храмовете — хукнаха да разясняват доктрината си от всяко токшоу, което направеше грешката да ги покани. Надеждата им беше, че светът е пълен с други откачалки като тях, които не са се присъединили досега към сатанинската църква само защото не са имали доказателство за реалното съществуване на Сатаната. И сега се надяваха, че въпросните откачалки ще се влеят в редиците им при вида на демоничните машинно-складирани.