Артър Кларк - Последната теорема

През цялото време Мира стоеше като вкаменена. Виждаше всичко, но не можеше да помръдне. Виждаше как Ранджит геройски се бори с въпросите въпреки тоталното си объркване и чувство на безпомощност.

А и какви въпроси имаше! „Понякога — питаше тя… или то… с ужасния си равен глас като на възкресен труп — използвате думата «държава», а друг път «страна» за едно и също струпване на хора. По какво се различават двете концепции, по размер може би?“

Ранджит поклати глава, вперил поглед в дъщеря си, която говореше с чужд глас.

— Не, разликата не е в размера. Има страни с малобройно население от порядъка на няколкостотин хиляди, и други — Китай например — който наброява близо два милиарда. Но и в двата случая говорим за суверенни страни… тоест държави — поправи се той.

Фигурата помълча за миг, после зададе нов въпрос.

— Как беше взето решението да се унищожат електронните системи на страните, или суверенните държави, Северна Корея, Колумбия, Венецуела и другите?

Ранджит въздъхна.

— От съвета на Pax per Fidem, предполагам. За по-конкретен отговор ще трябва да питате някой друг — Гамини Бандара, да речем, или баща му. — Когато фигурата не каза нищо, той добави притеснено: — Бих могъл да предположа, разбира се. Ако желаете.

Очите, които не бяха Наташините очи, го гледаха дълго. После фигурата каза:

— Не.

Чу се оглушителен електронен писък, въздухът се раздвижи за миг и фигурата изчезна.

Мира установи, че вече може да се движи, и не чака покана. Хукна към мъжа си и се хвърли в прегръдките му. Останаха мълчаливо притиснати един в друг, докато не ги стресна силно тропане на входната врата. Домашната помощница отиде да отвори и неколцина полицаи нахлуха в къщата, като се оглеждаха трескаво кого да арестуват. Капитанът им, останал без дъх, обясни:

— Съжалявам. Дежурният сержант видял през прозореца ви какво става и ни предупреди. Дойдохме, но не можахме да стигнем до къщата. Не можахме да я наближим дори… Извинете. — Вдигна личния си екран до ухото, докато Мира уверяваше полицаите, които усърдно претърсваха къщата, че никой не е пострадал.

После капитанът закачи екрана на колана си.

— Д-р Субраманиан? Споменахте ли Гамини Бандара, сина на новоизбрания президент, в разговора си със… — Млъкна, търсейки подходящо съществително, с което да завърши изречението си. Не го намери. — С това — смотолеви накрая той.

Ранджит кимна.

— Да, мисля, че го споменах.

— И аз така си помислих — натърти ченгето. — В момента господин Бандара младши е подложен на същия разпит като вас, от същата особа.

Всичко това стигна до ушите и очите на всяко човешко същество, разполагащо с достъп до някой от видовете комуникация. Но не им помогна да разберат. Нито на Ранджит и Мира Субраманиан, нито на останалата част от човечеството. Нито дори на едно-точка-петиците, които чакаха с корабите си в облака на Оорт.

Едно-точка-петиците си имаха по-непосредствени грижи от грижите на човечеството. Едно-точка-петиците приемаха безропотно заповедите да отложат унищожаването на човешката раса, но заповедите на големите галактици, изглежда, не вземаха докрай предвид последствията от изпълнението на тези заповеди.

Беше въпрос на числа. При старта на мисията на корабите се бяха качили сто и четиридесет хиляди едно-точка-петици. В продължение на повече от десетина години тази бройка не се беше променила. После обаче, понеже не искаха да загинат без наследници, които да продължат генетичната им линия, едно-точка-петиците си бяха позволили лукса на онази кратка и бурна сексуална оргия.

Резултатът от въпросната оргия вече беше налице. Нещо повече, беше пораснал до почти зряла възраст…

А армадата не разполагаше с необходимия ресурс да поддържа толкова много пътници за дълъг период от време.

Рециклиращите системи, които осигуряваха въздух, вода и храна за сто и четиридесет хиляди едно-точка-петици, сега трябваше да обслужват близо два пъти повече пътници. И започваха да сдават багажа. Скоро щеше да възникне недостиг. А не след дълго — смърт.

Какво смятаха да направят големите галактици по този въпрос?

Онази нощ семейство Субраманиан почти не мигна — както и всички останали на практика, независимо в коя часова зона се намираха, защото огромната част от света се беше залепила за екраните. Първо видяха Гамини Бандара, увит в голяма хавлия за баня, който седеше на ръба на ваната си и отговаряше на въпроси, зададени му от същото копие на Наташа Субраманиан, което беше разпитвало и баща й. Липсваше обяснение как се е стигнало до това.