Артър Кларк - Последната теорема

После разбра какво става. Премести се при перископа и го нагласи за широкоъгълен поглед към краищата на платното. Да! Ето какъв беше проблемът… и причината можеше да е само една.

Гигантската сянка с остри ъгли, която се плъзгаше над сребристото огледало на нейното платно, казваше всичко. Едната страна на „Диана“ беше потънала в сянка, сякаш голям облак е застанал между нея и Слънцето, закрил е светлината и е спрял притока на слабото налягане, което тласкаше кораба й напред.

Само че в космоса облаци нямаше.

Наташа се ухили и завъртя перископа по посока на Слънцето. Оптичните филтри се включиха автоматично, за да предпазят очите й, и Наташа видя онова, което знаеше, че ще види. Гигантско детско хвърчило, което закрива слънчевия диск.

Хвърчило… На трийсетина километра зад „Диана“ южноамериканската „Санта Мария“ се опитваше да постави Наташа в условията на изкуствено слънчево затъмнение.

— Ха, сеньор Роналдиньо Олсос — прошепна Наташа, — това е най-старият номер на света!

Така си беше и при това не беше забранен. Още в дните на океанските гонки шкиперите са правели и невъзможното да лишат своите съперници от скъпоценния вятър.

Но на този номер се хващаха само некомпетентните, а Наташа де Сойза определено не спадаше към тази категория. Миниатюрният й компютър — голям колкото кутия за кибрит, но мощен колкото мозъците на хиляда програмисти взети заедно — обмисли въпроса за част от секундата и изплю нужните корекции на курса.

Тази игра можеше да се играе и от двама. Ухилена до уши, Наташа посегна да изключи автопилота и да нанесе корекции в опъна на такелажа…

Само че нищо не се случи.

Миниатюрните хаспели не реагираха. Не получаваха инструкции нито от компютъра на автопилота, нито от човешкото същество, което би трябвало да контролира всичко.

Слънчевата платноходка „Диана“ беше станала неуправляема. Гигантското платно се наклони бавно…

Започна да се прегъва…

А после слабите вибрации на материята се превърнаха в големи, безразборни вълни. В талази. И фината материя на платното премина горната граница на поносимия стрес.

Комодорът веднага разбра, че „Диана“ е в беда. Разбра го цялата флотилия и радиото пощуря. Рон Олсос пръв настоя да му дадат катер с химическа тяга, за да потърси Наташа Субраманиан сред сриващите се отломки на космическата яхта „Диана“. Не беше последният. След час състезанието се беше изродило в сбирщина от двайсетина съда от различен вид, които обикаляха около смачканите останки на красивата доскоро „Диана“ и на косъм избягваха сблъсък помежду си. Корабите, които разполагаха с технологията да изпратят хора в открития космос, облякоха в скафандри всеки свободен член на екипажите си и ги пратиха да търсят.

Претърсиха всяка гънка на гигантското смачкано платно — визуално и с инфрачервени детектори. Детектори, които щяха моментално да уловят и най-слабия сигнал за топло човешко тяло сред останките на смачканото платно.

Претърсиха и космоса около оплетения такелаж, в случай че нещо е разхерметизирало капсулата и Наташа се е озовала навън…

Но най-вече търсеха в мъничката кабина на „Диана“.

Не им отне много време. С едничък пътник на борда, капсулата имаше обем от няколко кубични метра и Наташа нямаше къде да се скрие.

Но я нямаше. От гледна точка на спасителите, Наташа Субраманиан я нямаше никъде.

Трите четвърти от семейство Субраманиан, които все още се намираха на Земята, бяха решили да продължат живота си постарому, или поне да се опитат, докато другата една четвърт от семейството се шляе на път към Луната в платноходка от пластмаса и въглеродни сплави. Затова, след като изпратиха на Наташа последните си благопожелания, Ранджит се метна на колелото и пое към кабинета си в университета. Мира реши да се възползва от свободните час-два, за да навакса донякъде с растящия брой статии и разработки върху последните новости в областта на изкуствения интелект и автономните протези, които се бяха натрупали в компютъра й. Рядко й оставаше толкова много лично време. Най-често — когато малкият Робърт спеше, когато имаше занимания в специалното си училище или като сега, когато вървеше по петите на домашната помощница и й помагаше — или по-точно пречеше — да оправи леглата и да подреди стаите.

И така, с изстиваща чаша чай на масата — и естествено, с включен телевизор, в случай че нещо неочаквано се случи със състезанието на Наташа, макар това да беше крайно невероятно — Мира четеше задълбочено поредната статия, когато до ушите й стигна сърцераздирателен плач. Робърт.