Артър Кларк - Последната теорема

— Две минути до старта — обявиха по радиото в кабината й. — Моля потвърдете готовност.

Шкиперите отговориха един след друг. Наташа познаваше гласовете на всички — някои звучаха напрегнато, други почти нечовешки спокойно, — защото бяха гласовете на нейни приятели и съперници. По всички обитавани от човечеството места едва ли можеха да се съберат и двайсетина човека, притежаващи уменията да управляват слънчева яхта. Всички те бяха тук — на стартовата линия като Наташа или на борда на ескортиращите съдове — в орбита на тридесет и шест хиляди километра над земния екватор.

— Първи от „Паяжина“. Готови!

— Втори от „Уомера“. Всичко е наред.

— Трети от „Слънчев лъч“. Напред!

— Четвърти от „Санта Мария“. Всички системи работят. — Наташа се усмихна. Четвърти беше Рон Олсос, когото тя харесваше, макар и не толкова, колкото той, изглежда, харесваше нея. Отговорил беше с култовата фраза от зората на астронавтиката, което се вписваше идеално в склонността му да театралничи.

— Пети от „Лебедев“. Готови сме. — Това беше руснакът, Ефремий.

— Шести от „Арахне“. Също готови. — Хси Лиан, младата жена от някакво селце северно от Ченгду под сянката на Хималаите. А после, в края на редицата, дойде ред на Наташа да изрече думите, които щяха да се чуят по всички кътчета на света:

— Седми от „Диана“. Готова за победа!

Не само Роналдиньо си пада по театъра, помисли с усмивка тя и се обърна да провери за последно опъна на такелажа.

От нейната гледна точка, докато се носеше в безтегловност из миниатюрната кабинка, платното на „Диана“ изпълваше цялото небе. И неслучайно. Там, отвън, готово да я откъсне от гравитационните окови на Земята, се простираше платно с площ повече от пет милиона квадратни метра, свързано с командната й капсула посредством почти сто километра такелаж. Тези квадратни километри платно от алуминизирана пластмаса, дебела едва една милионна част от сантиметъра, имаха капацитета — така поне се надяваше Наташа! — да я придвижат първа до финалната линия в лунна орбита.

— Десет секунди до старта — прозвуча отново радиоуредбата. — Включете всички записващи устройства!

Все така вперила поглед в необозримото платно вън, Наташа докосна ключа, който активираше камерите и черната кутия на „Диана“. Платното не й излизаше от ума. Беше толкова голямо и едновременно с това толкова крехко, че въображението не можеше да го обхване. Още по-непонятен беше фактът, че това по-тънко от косъм огледало е в състояние да я влачи с висока скорост през космическото пространство без друга тяга, освен слънчевата светлина, която успее да хване в капана на милионите си квадратни метри площ.

— … пет, четири, три, две, едно. Отделяне!

Седем компютърно контролирани ножа с диамантени ръбове прерязаха едновременно седемте тънки задържащи въжета. И яхтите се освободиха. До този момент яхтите и сервизните съдове се бяха движили по орбита в плътна група. Сега яхтите започнаха да разпръскват като отвени от вятъра семенници на глухарче.

И първата, която пресече орбитата на Луната, щеше да е победител в състезанието.

На борда на „Диана“ никое от сетивата на Наташа не регистрира каквато и да било промяна. Не беше и очаквала друго — единственият знак за промяна в движението бяха уредите на командното табло пред нея, които регистрираха ускорение, равно на една хилядна от земната гравитация.

Това, разбира се, беше нищожно ускорение. Но беше и по-голямо от всички регистрирани по-рано резултати, точно както бяха обещали конструкторите на „Диана“. Ускорение от такава величина беше постигано само с миниатюрните макети на слънчеви платноходки… а ето че вече беше факт. С това темпо — бързо изчисли тя и се усмихна, когато резултатът се появи на контролното табло — щяха да й трябват само две обиколки на Земята, докато набере достатъчно скорост, която да я освободи от ниската околоземна орбита и да я изстреля към Луната. А тогава пълната сила на слънчевата радиация щеше да е зад гърба й.

Пълната сила на слънчевата радиация…

Наташа се усмихна отново, спомнила си опитите да обясни що е слънчево платноходство на потенциални спомоществователи и на други, обърнали се към нея от чисто любопитство.

— Вдигнете ръце към слънцето с дланите нагоре — казваше им тя. — Какво усещате? — И когато не получаваше друг отговор, освен „топлина“, тя започваше да обяснява: — Топлина, да, но и нещо друго. Има налягане. Не е силно, признавам. Всъщност е толкова слабо, че няма как да го усетите, много по-малко от милиграм налягане върху дланите ви. Ала вижте какво може да прави това нищожно налягане!