Артър Кларк - Последната теорема

Тогава изваждаше няколко квадратни метра материал за слънчево платно и го хвърляше към публиката си. Сребристата, тънка като паяжина материя се закъдряше като дим, после се понасяше към тавана, тласкана от издигащия се въздух, затоплен от телата на присъстващите. И Наташа продължаваше нататък:

— Виждате колко е леко платното. Квадратният километър, с който ще разполага моята яхта, тежи по-малко от тон. Повече не ни трябва. Достатъчно е, за да събере два килограма радиационно налягане, което ще тласне платното… а такелажът ще повлече моята „Диана“ след него. Разбира се, ускорението ще е много слабо — по-малко от една хилядна g, — но нека видим какво може да направи това нищожно ускоренийце. През първите секунди „Диана“ ще измине половин сантиметър. Дори по-малко, защото такелажът ще се опъне допълнително и напредъкът ще е толкова малък, че дори уредите няма да го засекат.

Обръщаше се към стенния екран в залата и щракваше с пръсти, за да го включи. Появяваше се изображение на огромното по площ, макар и почти неосезаемо като дебелина полуцилиндрично платно, после камерата се спускаше към пътническата капсула — малко по-голяма от душ кабина, — където Наташа щеше да прекара седмици наред.

— След минута обаче — продължаваше тя, — движението става осезаемо. Изминали сме двайсет метра, а скоростта е нараснала до един километър в час… тоест остават ни някакви си няколкостотин хиляди километра до лунната орбита.

Тук публиката откликваше с тих смях. Наташа се усмихваше на свой ред, изчакваше смехът и коментарите да стихнат, после продължаваше нататък:

— Това не е лошо, между другото. В края на първия час ще сме изминали шестдесет километра от старта, а скоростта ще се е покачила до сто километра в час. И не забравяйте къде се намираме, все пак! Всичко това ще се случи в космоса, където триене няма. Задвижите ли един предмет, той ще се движи вечно и нищо няма да влияе на движението му освен гравитацията на далечни тела. Ще се изненадате каква скорост ще развие нашата яхта с нищожното й ускорение от една хилядна g в края на първия ден. Почти три хиляди километра в час без друга тяга освен слънчевото налягане, което вие дори не усетихте!

Успяваше да ги убеди. В крайна сметка целият свят се убеди или поне хората по високите етажи, които вземаха решенията. Фондации, отделни спомоществователи, хазните на три велики държави (и в по-малка степен по-малките хазни на още десетина не толкова велики) обединиха усилията си и осигуриха финансирането на това прескъпо събитие. То щеше да се отплати, разбира се. Състезанието по свободен полет в лунната лавна тръба беше поставило началото на истински лунен туризъм. Колкото до сегашното събитие, то вече се радваше на най-голямата зрителска аудитория в историята на човечеството. А големите момчета вече възлагаха построяването на космически съдове, често със слънчева тяга, и крояха планове как ще проучат богатството от суровини и материали, което крие Слънчевата система.

А младата Наташа де Сойза Субраманиан беше в центъра на всичко това!

„Диана“ беше направила добър старт и сега Наташа имаше време да види как се справят конкурентите й. Като за начало съблече повечето си дрехи, защото нямаше кой да я види тук, после, като се движеше много внимателно — между контролната капсула и деликатния такелаж на платното имаше достатъчно ресорни механизми, които да абсорбират шока, но Наташа предпочиташе да не поема никакви рискове, — тя се настани пред перископа.

И ето ги другите платноходки — като странни сребърни цветя сред тъмните полета на космоса. Ето я южноамериканската „Санта Мария“ с Рон Олсос на руля, само на осемдесет километра от нейната „Диана“. „Санта Мария“ много приличаше на детско хвърчило, само дето това хвърчило имаше дължина на страната от километър и повече. Зад „Санта Мария“ се виждаше „Лебедев“, корабът на Руската космическа корпорация, който наподобяваше малтийски кръст — на теория четирите широки участъка на платното можели да се използват за насочване на цялата конструкция. Австралийската „Уомера“, от друга страна, имаше формата на старовремски кръгъл парашут с обиколка от пет километра. Яхтата на „Дженерал Спейскрафт“, „Арахне“, напомняше на паяжина, както подсказваше и името й — и беше построена на същия принцип с помощта на автоматизирани роботи, обикалящи по спирала от централната точка. „Паяжина“ на „Юроспейс“ беше с подобен дизайн, макар и незначително по-малка. Колкото до „Слънчев лъч“ на Народна република Китай, той представляваше плосък пръстен с широка един километър празнина в средата и се въртеше бавно в капана на центробежната сила. Тази идея не беше нова, но досега никой не беше съумял да я приложи успешно. Наташа очакваше, че азиатската яхта ще срещне проблеми още при първия си опит да промени посоката.