Артър Кларк - Последната теорема

Това, разбира се, щеше да стане чак след шест часа, когато и седемте слънчеви платноходки ще са изминали първата четвърт от двадесет и четири часовата си геосинхронизирана орбита. Сега, в началото на състезанието, всички те се отдалечаваха по права линия от Слънцето — носеха се по слънчевия вятър. И всеки искаше да се възползва максимално от тази първа отсечка преди законите на гравитационното движение да ги завъртят около Земята. А когато това станеше, яхтите щяха да поемат обратно към Слънцето. Именно тогава на преден план щеше да излезе майсторлъкът на пилотите.

Не и сега обаче. В момента Наташа нямаше грижи за управлението. Огледа през перископа платното, като се взираше внимателно във всяка свръзка на такелажа. Въжетата — тънки пластмасови нишки със специално покритие — бяха видими единствено благодарение на флуоресцентната си боя. През перископа се виждаха като изпънати линии от цветна светлина, протегнали се на стотици метри към гигантското платно. Всяка нишка си имаше миниатюрен електрически хаспел, не по-голям от макарата на обикновена въдица. Компютърно контролираните хаспели се въртяха постоянно, отпускаха и натягаха нишките според инструкциите на автопилота, така че платното да остава в най-подходящия ъгъл спрямо Слънцето.

Играта на слънчевите лъчи по гигантското огледално платно беше омайваща гледка. Платното се гънеше величествено и умножените отражения на слънцето се разбягваха от центъра към краищата. Тези „вълни“ не бяха проблем. Причиняваха ги леките и бавни вибрации, неизбежни при една толкова голяма и толкова крехка конструкция. По правило бяха безвредни. Въпреки това Наташа ги следеше внимателно за признаци на усилване, което би довело до катастрофалните вълни, известни като „гърчове“. Гърчовете можеха да разкъсат платното на парчета, но поне засега компютърът я уверяваше, че подобна опасност не съществува.

След като се убеди, че всичко е наред — но не и секунда по-рано! — Наташа се зае с личния си екран. И понеже всички съобщения минаваха през командния съд, преди да стигнат до нея, а хората там пропускаха само съобщения от предварително одобрен списък, на Наташа й бе спестен пороят от благопожелания и молби за една или друга услуга. Имаше едно съобщение от семейството й, едно от Гамини и едно от Йорис Ворхулст. И нищо повече. А дори и тези три не изискваха отговор.

Наташа се замисли дали да не поспи. Вярно, че състезанието едва беше започнало, но към съня трябваше да се подходи планово и разумно. Всички други яхти бяха с двучленни екипажи и пилотите им можеха да си почиват на смени. Само Наташа Субраманиан нямаше кой да я смени.

Решението беше лично нейно, разбира се — вдъхновила се бе от онзи самотен ветроходец, Джошуа Слокъм, обиколил света с малката си платноходка преди много години. Щом той е успял, повтаряше тя, значи и тя ще успее. А и съществуваше реално основание за решението й. Скоростта на слънчевите яхти беше обратнопропорционална на теглото. Втори пилот плюс всички свързани с пребиваването му запаси биха добавили още триста килограма към тежестта на капсулата, триста килограма, които като нищо можеха да наклонят везните от победата към поражението.

Така че Наташа стегна ластичните колани на пилотското кресло около талията и бедрата си. Поколеба се за миг. Сигурно би било интересно да види какво дават по новините, особено ако вече имаше развитие около онази странна свръхнова, която беше разцъфнала необичайно ярка в южното небе, а после изведнъж беше изчезнала…

Дисциплината надделя над любопитството. Наташа прикрепи към челото си сънните електроди, нагласи таймера на три часа и се отпусна. Бавно и нежно, хипнотичните пулсации обхванаха предния лоб на мозъка й. Цветни спирали от светлина се разляха под затворените й клепачи, разширявайки се към безкрайността.

После нищо.

От дълбокия сън я извади силният писък на алармата. Наташа се събуди моментално и плъзна поглед по вградените в контролното табло уреди. Бяха минали само два часа… но над скалата, измерваща ускорението, мигаше червена светлинка.

Ускорението се забавяше. „Диана“ губеше мощност.

Обучението създаваше дисциплина. Дисциплината предотвратяваше паниката. Въпреки това сърцето на Наташа се качи в гърлото й, докато тя откопчаваше задържащите я към креслото еластични колани. Първата й мисъл беше, че нещо е станало с платното. Може би предотвратяващите въртенето механизми бяха отказали и нишките на такелажа се бяха оплели. Но когато провери уредите, следящи опъна на нишките, показанията им я озадачиха. Уредите, следящи едната страна платното, даваха нормални показания. Стойностите на опъна от другата страна падаха пред очите й.