Артър Кларк - Последната теорема

— Освен това — продължи Мира и подаде на Наташа личния си екран, — добрах се до снимка на групата от плажното им парти преди няколко седмици. Изглеждат добри деца.

— Ха — измърмори Наташа, оглеждайки двайсетината младежи на екрана.

Не коментира по никакъв начин факта, че поне четири от момчетата изглеждаха забележително добре. Мира също се въздържа от коментар, макар да беше сигурна, че онзи Рон от Бразилия, който така неочаквано се беше върнал на сцената, не е и наполовина толкова привлекателен.

— Разбира се — каза тя, — зависи само от теб. Ако наистина не искаш да…

— О — прекъсна я Наташа, — нищо не пречи да отида един-два пъти. А и не виждам защо да не угодим на Сураш.

Когато се прибра у дома, за да се слее със своето ято от големи галактици, „Бил“ се оказа неподготвен за прилива на радост и задоволство, който му донесе това изживяване. През периода на отделянето си — докато беше далеч, за да се погрижи за това-онова — той бе съществувал в състояние, нетипично за предишния му жизнен опит. Беше сам. А после, когато се сля с другарите си, вече не беше сам и това го изпълваше с дълбока радост.

И му беше донякъде трудно да се отдели отново от ятото.

Нямаше друг избор, разбира се. Ятото беше споделило притесненията му, както и необходимостта да отсъди справедливо. „Тих гръм“ го беше впечатлил и притеснил едновременно. Съществуваше вероятност онези жалки човешки същества вече да не представляват заплаха за галактическия мир. А ако беше така, то унищожението им може би не би било съвсем справедливо.

Големите галактици винаги бяха строги и понякога дори безмилостни. Но никога не вършеха несправедливи неща съзнателно.

Затова „Бил“ пое по обратния път към околностите на малкото жълто слънце, около което се въртеше съмнителната планетка, и прати две съобщения.

Първото беше до армадата на едно-точка-петиците, намираща се в момента на много малка част от светлинната година от планетата, която беше инструктирана да обезлюди. „Отменям инструкциите за обезлюдяване — започваше съобщението. — Прекратете незабавно мисията. Обратно ускорение при пълна тяга. При нужда използвайте извънреден протокол.“

Второто съобщение беше предназначено както за армадата, така и за девет-ръкокраките, и нареждаше да бъдат преустановени всички действия, които издават присъствието им на земните обитатели…

Което създаде известен проблем на машинно-складираните оператори в сто петдесет и четирите кораба на армадата.

Те разбраха заповедите, но такива заповеди беше лесно да издадеш и не толкова лесно да изпълниш. Когато си на космически кораб, не може просто да скочиш на спирачките. Защото спирачки нямаше. Едно беше да включиш обратното ускорение, което те сториха незабавно. Беше си ужасна загуба на електрическа енергия и работна течност, разбира се, но това беше без значение. Тези ресурси, както и всичко останало във видимата вселена, в края на краищата принадлежаха на големите галактици. Щом са решили да ги прахосват, тяхна си работа.

Не това, а втората част от инструкциите притесняваше едно-точка-петиците. Наредено им бе да останат невидими за земните обитатели.

Не че девет-ръкокраките не бяха видели вече сметката на прикритието им. Само че сега, когато едно-точка-петиците изхвърляха гигаджаули енергия през ауспусите си и сто петдесет и четирите им кораба светеха като ярки фарове от йонизирани газове, как да останат незабелязани?

Някои хора сигурно биха очаквали тържественото изпращане на участниците в състезанието със слънчеви платна да се проведе в гигантска зала в град като Ню Йорк, Пекин или Москва. Но не се проведе там. Вярно, камерите следяха всичко и го препращаха към екраните по целия свят. Но въпросните камери се намираха в малката зала на терминала, а присъстващите — седмината състезатели, помощниците и семействата им, и малкото ВИП гости — наброяваха не повече от двеста души.

Мира смяташе, че се досеща защо. Без съмнение никои две от Големите три не биха допуснали третата да бъде домакин на събитието. Знаеше го, но си замълча. А после погледът й се спря за пореден път на Наташа, застанала висока и сериозна до другите шестима състезатели, докато един съдия им разясняваше за последно правилата.

— Изглежда страхотно, нали, нашата Наташа? — прошепна тя на съпруга си, макар да знаеше отговора.

И го получи. И Ранджит като нея си даваше сметка, че Наташа е не само най-умната и най-способната от седмината пилоти на слънчеви платна, но и че изглежда изумително — и дори притеснително — зряла за своите шестнайсет години. Ранджит насочи вниманието си към най-притеснителната част от сцената.