Артър Кларк - Последната теорема

Този път Ранджит смръщи вежди не на шега.

— Съвсем нормално е да сънуваш нещо такова, при положение че ще водиш детето да го имунизират — отсъди той.

— Е, да — кимна Мира, — но въпросът е срещу какво го имунизираме? Имунизираме децата срещу дребна шарка, за да не се разболяват от нея, когато пораснат. Така че ако ги инжектираме с библейски текстове като малки… мисля си за нещо като неделното училище, където ме водеха като дете… няма ли да…

— Бъдат имунизирани срещу религия, когато пораснат! — извика Ранджит. Скочи и я прегърна. — Ти си най-страхотната съпруга на света! — каза й той. — Идеята е чудесна! — После се поколеба. — Мислиш ли, че Наташа ще иска да отдели време за неделно училище? И без това е твърде заета.

— Да — призна Мира, — това може да се окаже проблем. Нека все пак пробваме да я убедим.

Но когато Наташа се върна от заниманията си в университетския тренировъчен център за слънчеви платна, тя буквално грееше от щастие.

— Пристигна! — извика тя и размаха някаква разпечатка в лицата на родителите си. — Одобрена съм за състезанието!

Ранджит никога не се беше съмнявал, че ще я одобрят, но въпреки това я прегърна силно и дори направи опит да я завърти… но бързо се отказа, защото щерка му вече беше с три сантиметра по-висока от него и атлетична като жребче. Мира я целуна звучно, после се зае да прочете документа с официалния печат на Международния олимпийски комитет.

— Одобрили са десет участници — оповести тя. — А кой е този Р. Олсос от Бразилия? Пилот на слънчево платно. Името ми звучи познато.

Наташа издаде звук, който можеше да се определи единствено като кикотене.

— Това е Рон — поясни. — Роналдиньо Олсос, спринтьорът на сто метра, с когото ви запознах на Луната.

Мира я изгледа подозрително.

— И кога се е превърнал от спринтьор в пилот на слънчево платно?

— О — махна с ръка Наташа, — навярно има нещо общо с мен. Все говореше колко ми завиждал за това, което правя. Ние, такова, често се чуваме след лунната олимпиада.

— Ясно — промърмори Мира, която за пръв път чуваше за това. Но понеже добре помнеше какво е да си тийнейджърка и как собствените й родители последни научаваха за експерименталните й флиртове с младежи, Мира де Сойза не настоя за повече подробности. Вместо това прати домашната помощница до най-близката свястна сладкарница със заръката да купи хубава торта, после лично я украси с рисунка на кораба със слънчево платно, който Наташа щеше да управлява, и превърна вечерята в истински празник.

Семейство Субраманиан беше свикнало с празненствата. Натрупаният опит беше усъвършенствал уменията им и когато Наташа духна свещичките и си намисли традиционното желание (което не биваше да се казва на никого и най-вече на родителите й), всички бяха в чудесно настроение. Точно тогава Робърт се метна на врата на кака си и й прошепна нещо в ухото.

Лицето й се изопна и тя се обърна към родителите си.

— Вярно ли е? Че ще карате Робърт да ходи на църква?

— Не на църква — обясни баща й. — На неделно училище. Проверихме и се оказа, че има един курс, който е подходящ за него. Запознават ги с историята на Исус, проповедта му на планината и други такива неща. А и Сураш ще е доволен, че внуците на баща ми не са оставени съвсем без религиозно обучение.

Наташа тръсна глава.

— Лично аз нямам нищо против да остана без религиозно обучение. А Робърт каза, че искате и аз да ходя! Честно, не мислите ли, че вече си имам достатъчно ангажименти? Училището, тренировките…

— Става въпрос за една вечер седмично — уведоми я Мира. — Не искаме от теб да ходиш на неделно училище като Робърт. А да посещаваш заниманията на младежката група към църквата. От време на време си говорят и за Библията, но основно се занимават с проекти, които имат за цел да направят света по-добър.

— Което на този етап — добави баща й — се изчерпва с доброволческа работа по президентската кампания на Бандара старши. Реших, че може би ще ти е интересно да се включиш.

По този въпрос нито Наташа, нито останалите от семейството имаха колебания. Именно Бандара старши беше убедил университета да изгради симулационната лаборатория, където Наташа и други младежи се подготвяха за състезанието със слънчевите платна. Лабораторията беше многократно по-евтина от салона с лунна гравитация, където беше тренирала за лунната олимпиада — представляваше средно голяма зала с форма на шестоъгълник, като и шестте стени бяха заети от огромни екрани. Затова пък компютърните програми, които я управляваха, бяха сложни… и скъпи. Университетът никога не би се съгласил да отдели толкова средства, ако не беше съдействието на д-р Бандара.