Артър Кларк - Последната теорема

И в деня, когато отборът на Шри Ланка най-после се строи на терминала, готов за първото си космическо пътешествие, именно Наташа беше състезателят, на когото островът възлагаше надеждите си за победа.

Когато видя цените, които туристическите компании рекламираха за лунните олимпийски игри, Мира въздъхна издълбоко.

— О, Ранджит — простена тя с ръка на сърцето. — Не можем да оставим Таши сама горе, но как да отидем?

Ранджит побърза да я успокои. Семействата на състезателите щяха да получат значителна отстъпка. Както и членовете на консултативния съвет, Ранджит включително, и като приспаднеш двете отстъпки, цената на пътуването ставаше само безобразно висока.

Но не и невъзможна. Така че Мира, Ранджит и Робърт се озоваха на терминала. Като всички други по света, които разполагаха с телевизор — тоест почти всички, по груби сметки — и те бяха гледали възторжените репортажи за преустройството, позволило на Небесната кука да превозва пътници. Знаеха как работят пътническите капсули и какво е усещането да се носиш към небето с постоянна скорост от метри в секунда.

Не си бяха давали напълно сметка за друго обаче — колко много секунди, дори при тази скорост, ще отнеме преходът от Шри Ланка до Залива на дъгите. Един уикенд определено не им стигна.

След първите десетина дни бяха стигнали едва до долния слой на пояса на Ван Ален, пак тогава се наложи да влязат в специално защитно убежище — заедно с другите семейства на борда, — което да ги предпази от смъртоносната радиация на пояса. Въпросното убежище се състоеше от оборудвани с тройна защита спални и санитарни помещения на капсулата. Те включваха тоалетни, комично миниатюрни бани и двайсет изключително тесни кушетки окачени по пет една над друга. На влизане в убежището пътниците имаха право да внесат специалното облекло, с което са облечени (изключително леко, за да се пести товар, и незадържащо петна и мръсотия, доколкото това беше по възможностите на текстилните технологии, защото за пране и дума не можеше да става), лекарства при необходимост и нищо друго. Нищо. Включително и най-вече — чувство за срам и неудобство.

На Робърт убежището не му хареса. С внучето на друго от семействата се надпреварваха кой ще плаче по-сърцераздирателно. Липсваше му по-голямата (макар и минимална сама по себе си) свобода на незащитената капсула с нейните тъмни кьошета, ластиците за упражнения и прозорците — дълги, тесни и плътни, но все пак милостиво прозрачни. Но най-вече му липсваха познатите легла със свое собствено осветление, екрани и достатъчно пространство да се обърнеш, почти като в средностатистически ковчег. Дори достатъчно широки, за да си поканиш гости от време на време, стига с госта да сте в строго интимни отношения.

Първият им престой в убежището трая само четири дни. После отново се озоваха в чисто пространство… за девет дни, след което сирените се включиха отново. Време беше да се приберат в убежището за прехода през горния слой на пояса на Ван Ален.

Космическите пътешествия бяха станали възможни за обикновения човек. Но със сигурност не бяха лесни. Нито особено приятни.

Когато излязоха от горния слой на пояса на Ван Ален, се случи нещо странно. Робърт се беше втурнал към любимото си място — двуметровата ивица дебела пластмаса, която беше основният им прозорец към вселената отвън. Мира нахлузваше каишите на ластичната люлка, а Ранджит се чудеше дали да не се мушне в собственото си легло, за да подремне на спокойствие, когато момченцето се върна с подскоци и писъци на вълнение. На Робърт му се разбираше трудно дори в спокойно състояние, а когато беше превъзбуден, речта му ставаше съвсем нечленоразделна. Нито Мира, нито Ранджит различиха друго, освен „риба“. Детето не можеше или не искаше да обясни, а Наташа не беше подръка, за да превежда. Можеха да разчитат само на тригодишното момиченце, което пътуваше със семейството си в тяхната капсула. То се заслуша мълчаливо в разговора им, после, все така без да обелва дума, дръпна Робърт настрана и се зае да го учи на нещо, което приличаше на бойно изкуство.

Това беше малката Лео, дъщеричка на двойката от Тайпе. Семейство Кай наброяваше общо шест души, включително две възрастни дами — майките на господин и госпожа Кай. Семейството се занимаваше с хотелиерство и бизнесът им очевидно вървеше повече от добре, иначе не биха били сред първите истински туристи, на които разчиташе Олимпийският комитет. Същото важеше за семейството от Южна Корея и за младата двойка от Казахстан. Норвежкото семейство може и да не беше червиво с пари, но пък едно от децата им щеше да участва в състезанията по дълъг скок, така че ползваха отстъпка в цената.