Артър Кларк - Последната теорема

— И мислиш, че хората ще изминат двеста хиляди километра само за да видят как неколцина атлети скачат високо?

— Убеден съм — отговори Ворхулст. — Аз, както и големите клечки от отдела за лунно разработване. Как да устоиш на състезание, което е невъзможно на Земята? Например, кой ще прелети най-бързо само със силата на мускулите си?

Ако беше очаквал отговор от Ранджит, остана разочарован. Но пък и Ранджит бе лишен от възможност да отговори, защото няколко чинии се разбиха на пода, когато Наташа скочи като ужилена.

— Страхотно! — извика тя. — Искам да отида! И ще спечеля, ще видите!

И тя наистина отиде.

Не веднага, разбира се. Много работа имаше да се свърши, преди да се проведат първите лунни олимпийски игри — доста работа по самата Луна, и дори повече по Небесната кука, ако искаха да закарат пътници на Луната с поне приблизително добри шансове да пристигнат там живи. Сега, когато докладите станаха малко по-пълни, Ранджит ги изчиташе с точките и запетаите веднага щом пристигнеха, обзет от юношеския ентусиазъм, който Йорис Ворхулст беше запалил у него и състудентите му преди години.

За негово успокоение светът, изглежда, беше стъпил на правия път. Втората доза „Тих гръм“ беше отрезвила някои от най-безотговорните световни лидери. Семинарите на Ранджит вървяха достатъчно добре, за да е доволен д-р Давоодбхой, а малкото му семейство все така беше източник на радост и спокойствие.

Особено Наташа. След няколко години й предстоеше постъпване в колеж, но това не беше проблем. Далеч по-трудна беше подготовката й за лунните олимпийски игри, обещани от д-р Ворхулст. В сравнение с тренировките за това състезание подготовката за които и да било други олимпийски игри приличаше на десетминутно сутрешно разкършване срещу образуване на паласки.

Разбира се, Наташа не беше единствената, която тренираше за това безпрецедентно състезание. Млади атлети по целия свят се питаха дали има начин да влязат във върхова форма за надпреварата по летене. А понеже подготовката трябваше да се извършва в тираничните условия на безкомпромисната земна гравитация, освен всичко останало се изискваше и сериозна изобретателност.

Към полета на собствена „тяга“ можеше да се подходи по два начина. „Балонистите“ вярваха в използването на пълни с газ мехури с всякаква форма и размер, които поддържаха атлетите във въздуха, така че те да впрягат цялата си мускулна сила във въртенето на перка. Небесните колоездачи от друга страна предпочитаха да правят всичко единствено с мускулите си. За тях производителите на спортни стоки измислиха широка гама от задвижвани с перка устройства. Благодарение на нанотръбите от въглерод-60 — същите молекули, които бяха превърнали Небесната кука от мечтателски брътвеж в действащо транспортно средство — тези устройства бяха толкова леки, че дори на Земята можеха да се вдигнат с една ръка, а на Луната… с един пръст!

Уви, никой от тези амбициозни атлети не разполагаше с тренировъчна зала, където гравитацията да е шест пъти по-слаба от земната. Справяха се както могат, обикновено с помощта на специални противотежести, които имитираха лунната гравитация. А това означаваше, че изобретателност не стига. Нужни бяха и много пари.

Сума, която далеч би надхвърлила финансовите възможности на един университетски преподавател, но за щастие, усилията на Наташа получиха значителна подкрепа от шриланкци на високи постове. Дори онези, които не се интересуваха особено от спортни състезания, се гордееха искрено с факта, че Шри Ланка се е превърнала в световен портал към космоса. Затова нужната сума беше гласувана, отпусната и в предградията на Коломбо беше издигнат голям гимнастически салон с лунна гравитация. Там Наташа можеше да се упражнява колкото й душа иска.

Салонът беше само на десетина минути път с кола от дома им, така че семейството на Наташа често наминаваше да погледа. И не само да погледат; Робърт се захласваше и не изпускаше и за миг от поглед кака си, която хвърчеше в „небето“ на салона. Още повече му хареса, когато в програмата се освободи пролука и той на свой ред получи шанс да полети.

Разбира се, Наташа не беше единствената с достъп до нискогравитационния салон. Обнадеждени кандидати от целия остров подаваха молби да си опитат късмета и уменията с машините и трийсетина получиха тази възможност. Но Наташа Субраманиан неизменно ги побеждаваше всичките.