Артър Кларк - Последната теорема

— Не звучи лошо, ако се замислиш — каза Мира.

А Наташа възкликна ентусиазирано:

— Никак даже!

И дори Робърт, който правеше опити да се покатери по стола й и слушаше всяка дума, нададе крясък, който Наташа преведе като „да“. Ето как четиричленното семейство се реши на първото си дълго пътуване заедно.

Ранджит чакаше с нетърпение да види Небесната кука и не само заради поканата на Ворхулст. Причините всъщност бяха две и първата от тях беше консултативният съвет, в който се беше включи преди години по настояване на Ворхулст. Задълженията му наистина бяха минимални, както беше обещал Йорис — никакви съвещания и никакво гласуване, защото, ако възникнеха въпроси, които си струват гласуването, решението щяха да вземат контролиращите проекта страни, а именно правителствата на Китай, Русия и Съединените щати. Все пак Ранджит получаваше ежемесечни доклади за напредъка на строителните работи. Но дори и в тях се усещаше тежката ръка на големите три — значителна част от докладите беше строго секретна или просто оставаше неназована, скрита зад тайнствения термин „развойни дейности“. Ранджит беше ходил на строителната площадка само няколко пъти, и то за кратко. Не знаеше дали сега ще научи нещо повече, но нямаше търпение да отиде там.

Другата причина беше доста изненадваща. Семейство Субраманиан нямаше собствена кола — Мира и Ранджит предпочитаха да се придвижват с велосипеди, понякога и Наташа идваше с тях, малкият Робърт пък се возеше на специална седалка зад баща си, а когато им потрябваше по-сериозен транспорт, вземаха такси. Но от университета му обещаха служебен автомобил за пътуването до Небесната кука и ухиленият д-р Давоодбхой лично връчи ключовете на Ранджит.

— Колата дойде специално за теб — обясни той. — Пращат я от Pax per Fidem. Нов модел от прозрачната Корея — сега, когато не се занимават с конструиране на оръжия, тамошните учени правят чудеса в цивилния сектор.

А когато му обясни на какво е способен симпатичният четириместен автомобил, Ранджит на свой ред се ухили до уши.

Спря пред къщата им и извика на Мира:

— Донеси ми кана с вода.

Тя го изгледа изненадано, но се подчини. Веждите й се покатериха още по-високо, когато Ранджит махна тържествено капачката на резервоара и изля водата вътре, а след като запали двигателя и се заслуша в тихото му мъркане, Мира изпадна в тотално изумление.

Ранджит повтори обяснението на Давоодбхой.

— Бор — каза той. — Химическият елемент бор. Нарича се тягата на Абу-Хамед, не знам на кого е кръстена, вероятно на човека, който я е измислил. Борът е толкова жаден за кислород, че го изтегля без проблем от съединения като водата. А когато извадиш кислорода от водната молекула, какво остава?

Мира смръщи вежди.

— Ами, водород, но…

Ранджит се ухили и сложи пръст на устните й.

— Но борът е ужасно скъп в сравнение с въглеродните горива, така че никой никога не се е занимавал сериозно с тази идея. Ала накрая са му хванали цаката! Намерили са начин да „рециклират“ бора, така че да се използва отново и отново. И сега ще караме не просто нискоемисионна кола, а кола, която не бълва никакви отровни газове!

— Но… — подхвана отново Мира. Този път Ранджит й запуши устата с целувка.

— Доведи Наташа и Робърт, а? — помоли я той. — И багажа ни. Хайде да видим как работи този водороден двигател!

А той, както се оказа, работеше много добре. Е, наложи се на два пъти да спират в бензиностанции, за да сипват вода в резервоара под скандализираните погледи на служителите, но малката кола се движеше не по-зле от всеки обикновен автомобил.

Бяха на десетина километра от терминала, когато Робърт нададе един от сърцераздирателните си писъци. Мира скочи на спирачките, но не внезапна опасност беше предизвикала писъка на детето, а вълнуваща гледка. Робърт подскачаше и сочеше (като едновременно с това крещеше: „Паяк!“ и „Катери се бързо!“ и „Много, много, много!“) към кабела на самата Небесна кука, който се различаваше смътно като нишка, която отразява слънцето. Но ако се вгледаш, онова, което пренасяше, се виждаше повече от ясно. Виждаха се товарните кабинки, които се катереха една след друга в небето и изчезваха в облаците.

— Ха — възкликна Ранджит. — Май вече са го пуснали, като гледам.

Така беше.

Успоредно на шосета беше построена железопътна линия и докато семейството на Ранджит пътуваше към терминала, ги изпревари влак — с цели четиридесет и два товарни вагона, които Наташа преброи развълнувано, — изпревари ги и изчезна в един от огромните хангари на комплекса. На входа за автомобили имаше охрана, но пазачите пропуснаха семейство Субраманиан с усмивка и ги насочиха към паркинга за специални гости.