Артър Кларк - Последната теорема

— Петнайсет… шестнайсет — пресметна Мира.

— Така. Стигнахме до четно число и прилагаме първото правило. Нека го запиша.

Ранджит бързо написа осем, четири, две, едно до първата колона от цифри и Мира вдигна вежди.

— Ха. На мен ми изглеждат еднакви.

Ранджит се усмихна широко.

— Точно в това е номерът. Вземаш кое да е число, без значение колко е голямо, и прилагаш двете правила. Делиш го на две, ако е четно, умножаваш по три и прибавяш едно, ако е нечетно. И всеки път получаваш резултат едно. Дори ако си намислиш голямо число… чакай, нека ти покажа.

Той вкара някакви инструкции от клавиатурата и после въведе начално число двадесет и седем. Прилагайки двете правила, компютърът изписа на екрана:

„81… 82… 42… 123… 124… 62… 31… 93… 94… 47… 141… 142… 71… 213… 214… 107…“, докато Ранджит не го изключи.

— Виждаш ли как числата подскачат нагоре-надолу? Интересно е да ги наблюдаваш, а понякога числата стават много големи — в Карнеги Мелън са експериментирали с числа с петдесет хиляди цифри — но рано или късно винаги се получава едно.

— Ами да — спокойно каза Мира. — Логично е.

Ранджит я погледна разгорещено.

— Ние, математиците, не се занимаваме с онова, което е очевидно по интуиция. Ние искаме доказателство! През далечната 1937-а старият Колац формулирал хипотезата си за всички числа, от едно до безкрайност. Но още никой не я е доказал.

Мира кимна разсеяно.

— Звучи интересно. — После вдигна ръка да заслони очите си, погледна към басейна и извика: — По-добре си почини, Таши! Ще се преумориш.

Ранджит стана да подаде хавлия на дъщеря си, но току поглеждаше към Мира. Накрая се престраши да попита:

— Мира? Изглеждаш ми разсеяна. Нещо не е наред ли?

Тя го погледна с усмивка, после се разсмя с глас.

— Да не е наред? Не, Ранджит, тъкмо напротив. Е, още не съм ходила на лекар, но мисля, че пак съм бременна.

За Мира де Сойза Субраманиан грижите за второто бебе бяха дори по-леки и приятни, отколкото за първото. Съпругът й вече не се прибираше депресиран заради работа, в която не открива удовлетворение. Студентите го харесваха, той ги харесваше, а д-р Давоодбхой беше неизменно доволен от работата му. А и външният свят вече не ги тревожеше толкова. Е, все още имаше страни, които държаха на навика си да отправят заплахи към съседите, но на практика войните бяха останали в историята.

Освен това, въпреки негодуванието на Беатрикс Ворхулст, най-после се бяха преместили в своя собствена малка къща — „малка“ само в сравнение с дома на Ворхулст — само на няколко крачки от един от най-хубавите плажове, където водата беше топла и приканяща както винаги. Изобщо, семейната им идилия беше в съзвучие с новия световен ред. Малкият Робърт се плискаше в плиткото, а Наташа влизаше навътре, за да демонстрира впечатляващия си (а и очевидно наследствен, както не пропускаше да изтъкне Ранджит) талант на плувец — един от многото й таланти всъщност, — а когато не плуваше, вземаше уроци по ветроходство от един съсед, който имаше малка яхта. Допълнителен бонус към новопридобитата им самостоятелност беше щедростта на мевроу Ворхулст, която се беше разделила с любимата си готвачка и с любимата прислужница на Наташа, за да спести на Мира грижите по домакинството. Друга разлика между двете бременности на Мира беше присъствието на Таши. Таши не създаваше никакви проблеми, дори напротив. Когато не печелеше грамоти по плуване — засега само на детски състезания, макар често да я виждаха как гледа сериозни спортни събития с присвити очи и явни намерения, — тя се изявяваше като първа помощничка на майка си. Благодарение на нейното съдействие Мира отделяше по няколко часа всеки ден да навакса пропуските си в областта на изкуствения интелект и автономното протезиране.

А беше пропуснала много. Но когато терминът й наближи и тя започна да следи с трепет тялото си за началото на контракции, вече беше наваксала основното.

Е, скоро пак щеше да изостане, разбира се. Докато бебето се роди, отбие, научи се да използва гърне и тръгне на училище, Мира пак щеше да диша праха на колегите си. Това, уви, беше неизбежно.

Гневеше ли се Мира заради този тираничен закон на майчинството? Ситуацията очевидно беше несправедлива. Законът гласеше, че всяка жена, която иска да стане майка, трябва да се примири с неумолимия природен декрет, според който поне за известно време познавателните функции на ума й минават на втори план. По всичко личеше, че ще мине доста време, преди Мира да се върне към кариерата си.