Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

Когато свърши с обръщането, привърза морския съд към брега и потърси място, където да слезе. Беше тъмно и не успя да разгледа подробно повърхността. На всичкото отгоре не можеше да се отърси от мисълта, че някъде в храстите го дебне алигатор. Застана на кърмата, обзет от нерешителност. Можеше или да скочи на сляпо в тъмното върху тревата, или да вземе фенерче със себе си. Докато стоеше така, обхванат от страха пред неизвестното, нещо във високата трева се размърда. Това набързо сложи край на колебанията му.

Слезе в каютата и взе фенерче и кутия сода от хладилника. Насочи лъча на фенерчето към брега и хвърли кутията в тревата. Нещо бързо помръдна и ал Ямани зърна за малко животното, което се стрелна във водата. Беше космато и определено не беше алигатор. Ядоса се на себе си и грабна чантата. Каквото и да беше животното, то беше по-уплашено от него. Застанал над машинното отделение, той за последно огледа наоколо и скочи на брега.

Приземи се на един крак, леко се олюля, но бързо запази равновесие. Една от главните причини ал Ямани да не може да се маскира и да влезе в САЩ със самолет беше, че на десния си крак от коляното надолу имаше изкуствена протеза. На шестнайсет години младият саудитец беше заминал в Афганистан, за да се бие със съветската армия. Стъпи на мина и се върна у дома без долната част на десния крак. Можеше да върши почти всичко с помощта на протезата, освен да мине незабелязано през металния детектор на летището. Една от техните къртици в саудитското разузнаване им съобщи, че американците знаят всичко за него. Ал Ямани беше в списъка им за следене и не беше трудно да съберат две и две, за да се досетят кой е този арабин с ампутирания крак.

След като се посъвзе, тръгна нагоре по брега, леко приведен. Щом стигна върха, залегна и надникна към пътя в ниското. Както се очакваше, нямаше никой. Пътят се наричаше Блек Пойнт Драйв — десеткилометрова издигната като трамплин отсечка, откъдето туристите се любуваха на живописния резерват.

Забеляза светлините на приближаваща кола, но още не я чуваше. Сърцето му заби учестено, дланите му се изпотиха. Колата зави и се насочи право към него. Ал Ямани остана да лежи, плътно прилепнал към земята, с наведена глава. Шумът от колата се усили, след малко спря. Арабинът чу заглъхващия двигател, после, както се бяха уговорили, фаровете угаснаха и колата спря напълно. Запаленият двигател щеше да е сигнал, че ги следят.

Приповдигна се, колкото да хвърли поглед от високата трева. На другата страна на пътя беше паркирал сребрист форд „Таурус“, както и очакваше. Вратата на шофьора се отвори и от колата слезе мъж, който запали цигара. Дотук добре. Ал Ямани продължи да го наблюдава известно време, после взе чантата и се изправи.

Мъжът не го видя. Арабинът стъпи върху настилката и изрече:

— Аллах Акбар.

Мъжът нервно се извърна и едва не изпусна цигарата си. С широко отворени очи той задъхано повтори фразата.

Ал Ямани се зарадва. Щом младият мъж беше толкова изнервен, значи възприемаше всичко насериозно. Попита го на арабски:

— Сигурен ли си, че не ни е проследил никой?

— Да. Не съм ходил на джамия от два месеца, както ми наредихте.

Ал Ямани кимна удовлетворен и прегърна другаря си. Поне засега щеше да го остави жив.

През последните два часа Айрини Кенеди беше помагала на сина си да напише поредната домашна работа. Беше късно, тя бе уморена и двамата се канеха да си лягат. Томи щеше да бъде първокласник още три дни, после излизаше във ваканция. Момчето изключително много се гордееше, че ще мине в по-горен клас. Кенеди пък бе щастлива, че повече няма да му преподава госпожа Джонсън. До лятото оставаше една седмица, а тя продължаваше да дава на децата домашна работа, като че бяха студенти по време на сесия.

Кенеди изпрати сина си в банята да си измие зъбите, след което отиде в другата баня да си вземе душ. Когато свърши, той вече се бе завил в леглото, готов за сън. Със сигурност беше попретупал миенето на зъбите, но Кенеди беше твърде уморена, за да му направи забележка. Той бе добро дете, възпитано и послушно, получаваше отлични оценки в училище и не се замесваше в неприятности. Някой и друг кариес нямаше да го убие.

Започни деня с позитивна нагласа и го приключи с позитивна нагласа. Това беше девизът й, поне вкъщи. Имаше и неща, които не можеше да контролира: политиците на Капитолия, президента и неговите съветници, журналистите и дори някои от служителите си в Ленгли. Кенеди изслуша как Томи си каза молитвата и го целуна по челото.