Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

— Нищо особено, но дръжте под око покривите.

Старши сержантът поиска от хората си бърз доклад за ситуацията. Един по един членовете на екипа се отзоваха и докладваха. Имаше няколко дребни драскотини, нищо сериозно. Картечарите поискаха още боеприпаси за техните картечници M240B. Кориган знаеше, че имат достатъчно боеприпаси, но планът беше бъгитата да докарат допълнително амуниции и още две леки картечници, в случай че рейнджърите се натъкнат на трудности и се забавят.

Кориган отново погледна към улицата и забеляза двете ниски пустинни бъгита да завиват зад ъгъла. От оръдията им искряха пламъци, а картечниците им смилаха покривите от двете страни на улицата.

Първата кола спря пред вратата, дебелите й релефни гуми се забиха в калта като нокти. Втората кола отиде на кръстовището и се спря по диагонал, сякаш за да направи десен завой. Екипажите на двете бъгита се заеха да стрелят по всичко, което мърда. Кориган взе няколко резервни пълнителя от колата, хвърли ги в къщата, грабна лека картечница M249 SAW и допълнителни боеприпаси за нея и автомата.

Командирът на машината се извъди голям умник и се провикна към него:

— За пореден път флотът ви спасява задника!

Кориган стисна автомата си и отвърна:

— Спасил ми бил задника! Искаш ли да си сменим местата?

„Тюленът“ енергично поклати глава.

— А, не, благодаря! Не обичам да стоя дълго време на едно място.

После направи знак на шофьора да тръгва. Обърна се към Кориган, усмихна се и добави:

— Ще се разходим из квартала. Ако ти потрябваме, само свирни!

Двата екипажа поддържаха връзка по радиостанцията и щом едната кола потегли, тази на кръстовището я последва. По план трябваше да отидат при задната част на къщата, за да стоварят още боеприпаси и втората картечница. По пътя си щяха да отблъснат врага на известно разстояние, след това — да продължат към западните покрайнини, за да търсят случайни цели и да държат фланга. Щяха също така да служат като резерв и ако се наложеше, можеха да евакуират тежко ранените. Шестимата „тюлени“ знаеха, че ключът към ефективния бой беше след като ударят, веднага да сменят позицията си. Ако останеха на едно място твърде дълго, като нищо можеха самите те да се окажат тежко ранените.

На височина три хиляди метра над селото, Рап наблюдаваше боя върху екраните в кръжащия хеликоптер. Страшно много искаше да повика Гърмяща змия едно и да го попита кои са пленниците, но засега гледаше да сдържа желанието си. Момчетата от „Делта“ в момента бяха доста заети. Планът на генерал Харли вървеше по мед и масло, но ситуацията при военните сблъсъци имаше неприятната склонност рязко да се променя. Ако противникът съумееше да се организира, съществуваше реална опасност да унищожи Гърмяща змия и хората му. Генерал Харли обаче беше готов да се обзаложи, че врагът ще предпочете друга тактика, особено сега, когато в сражението се включваха тежките сили на американците.

Хилядолетия наред хората от селото и техните предци бяха използвали планините като оръжие срещу нашествениците. Те бяха майстори в партизанската война. Удари врага и се скрий в планините, където негостоприемният терен и климат са в състояние да възпрат и най-елитните сили на агресора. Последен Съветският съюз научи тази съвременна военна аксиома: не използвай конвенционални части за воденето на партизанска война. Обаче между войната на руснаците и тази, която се водеше сега, имаше една съществена разлика. Още през осемдесетте години ЦРУ и американските специални части бяха осигурили обучение и оръжие на муджахидините, за да победят комунистическите агресори. И най-важното — на бунтовниците бяха предоставени преносими ракети земя-въздух „Стингър“.

По ирония на съдбата и за нещастие на талибаните и „Ал Кайда“, сега те се биеха със същата страна, която им беше помогнала срещу съветската агресия. Онези модерни за времето си ракети „Стингър“ сега вече бяха остаряла технология. Всеки хеликоптер и самолет под командването на Харли беше снабден с противоракетна система последна дума на техниката. Тази система беше в състояние да неутрализира почти всички ракети земя-въздух, изключение бяха единствено последните модели. Малкото „Стингъри“, които бяха останали в арсенала на талибаните, се бяха амортизирали с времето и използването им беше крайно несигурно.

Това означаваше, че врагът ще прибягва до по-старовремски методи, за да сваля американските хеликоптери — зенитни оръдия или РПГ. И едните, и другите, бяха почти безполезни срещу здравите американски хеликоптери. Шанс за успех имаше само ако машината бъдеше поразена на ниска височина, но дори тогава огневата мощ на хеликоптера беше опустошителна и човекът, осмелил се да се изправи срещу него, все едно извършваше самоубийство. Харли не искаше да губи никоя от винтокрилите машини, затова постоянно променяше тактиката и ги държеше на височина над шестстотин метра.