Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

Бяха минали едва пет минути от операцията, а от движението долу беше очевидно, че селото се е разбудило. Както бяха предположили, това далеч не беше спокойно мирно селце, Рап отвори очи и погледна екрана пред себе си. Тънкият рог на луната сияеше в безоблачното небе. Системите за нощно виждане показваха сравнително ясни картини. Позицията на старши сержант Кориган беше отбелязана в центъра на екрана. Рап разпозна противниците, тичащи към него от всичките четири посоки. Броят им още не пораждаше тревога, но само засега. Ако врагът не хвърлеше някакви тежки сили срещу тях, Кориган и екипът му не би трябвало да изпитват трудности при задържането на терена до пристигането на подкрепленията.

Движение в левия край на екрана привлече вниманието на Рап. Още не беше разпознал какво е това, когато въздушният командир на мисията, седнал срещу него, заговори с леко разтревожен глас:

— Хищник едно, една „техника“ се приближава до позицията на Екип едно… неутрализирайте я веднага.

Един „Блекхоук“ и шест масивни, издължени хеликоптера MH-47E за специални операции се насочваха към долината по различен от този на първата партида път. Натоварени догоре, големите хеликоптери бяха твърде уязвими, за да рискуват да летят директно над селото, без да знаят с какви сили и средства разполага врагът. Пилотите трябваше да изминат близо двайсет километра повече по кръгова траектория, за да достигнат целта, но никой от тях не се оплакваше.

Грохотът на витлата и мощните им турбинни двигатели разтресе цялата долина и изпрати ясен сигнал на обитателите на селото, че се задава страшна сила. Благодарение на Специалния тактически ескадрон от ВВС пистата за кацане беше осветена като коледна елха с инфрачервените стробоскопски светлини, които ярко блестяха на екраните за инфрачервено виждане на хеликоптерите.

Първи тръгнаха да се приземяват два от големите хеликоптери, чиито задни рампи вече бяха свалени. Само за секунди две Пустинни патрулни коли (ППК), подобни на бъгита, слязоха от рампите и се устремиха по неравното поле в търсене на пътя, който води към селото. Ниските бъгита развиваха скорост до сто и трийсет километра в час и можеха да бъдат оборудвани с разнообразно по вид мощно въоръжение. Всяка от колите имаше екипаж от трима военноморски „тюлени“ — шофьор, командир и стрелец, който седеше на извисена платформа зад тях.

За сегашната мисия ППК бяха въоръжени с големи 50-калиброви картечници, 40-милиметрови гранатохвъргачки, 7,62-милиметрови картечници и с по две противотанкови ракети AT4. Товарните платформи отстрани на колите бяха натъпкани с допълнителни боеприпаси и можеха да се приспособят за носенето на носилки с ранени. Колите бяха мощно оръжие на открит терен, но в населени райони бяха уязвими. Липсваше им бронирана защита и затова тази нощ щяха да се придържат към тактиката „удряй и бягай“, за да не дават на врага да се опомни, докато пристигнат основните сили.

След като двете ППК изчезнаха в нощта, два джипа ATV с прикачени ремаркета слязоха по рампите на хеликоптерите „Чинук“. Ремаркетата бяха натоварени със сандъци с най-различна екипировка. Джиповете се отдалечиха от пистата и се насочиха в зададения им район, за да оборудват команден пост и няколко минохвъргачни позиции. Дванайсет рейнджъри, тежко въоръжени и натоварени, се стремяха да не изостават от колите, тичайки по полето.

Двете машини „Чинук“, разтоварили хората и техниката, се вдигнаха във въздуха, за да направят място за техните събратя, които вече захождаха за кацане. Четири от големите зелени транспортни хеликоптери нарушиха формацията в колона и един по един заеха отредените им на земята зони. При първия досег със земята от задните рампи на машините се изсипваха рейнджъри, които групово се насочваха към различните сборни пунктове. Картината изглеждаше хаотично за непосветения, но всъщност представляваше дирижирано и високо организирано бойно разгръщане на тренирана рота рейнджъри.

Те бяха истинският чук, с който генерал Харли възнамеряваше да удари по укрепения пункт, за да извади оттам талибаните и терористите от „Ал Кайда“. Рейнджърите принадлежаха към 2-ри батальон на 75-ти полк „Рейнджър“. Ротата беше пристигнала в Афганистан на ротационен принцип преди четири месеца и вече беше участвала в достатъчно реални бойни акции.

Те бяха обучени да се бият във всякаква среда, климат и релеф. Перфектни бяха в провеждането на така наречените мисии за пряко действие — завземане на летища, ключови обекти или градове. С помощта на мобилна огнева мощ, гъвкавост и скорост рейнджърите се специализираха да побеждават многократно превъзхождащ ги по численост противник. Именно за подобно нещо мислеше да ги използва и генерал Харли.