Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

— Така няма да е забавно. — Тя го погледна прелъстително.

— Сериозно, не мога да си позволя отново да ми се претърка оная работа, утре имам много работа да върша.

Тя хвана ръката му.

— С теб бях много искрена. Да спиш с мъже в този град може да бъде много опасно. Има тенденция кариерата на жената да залязва след, така да се каже, последния оргазъм на мъжа.

Холмс стисна нежно дланта й, след което бързо я пусна.

— Добре. Аз не съм толкова припрян. Ако трябва, ще те моля на колене. Или ще спим заедно, или не, но недей да дразниш повече кучето с кокал.

Следващите думи Стийли изрече така, сякаш идваха от сърцето й. Но в действителност не беше така. Беше прибягвала до тази лъжа стотици пъти, за да държи мъжете на разстояние, но и да поддържа пламъка на интереса към нея.

— Ти ми харесваш страшно много и ме привличаш, но в момента има и друг мъж и ситуацията се усложнява.

— Познавам ли го?

— Не. Той не се движи в твоите кръгове.

Холмс се ухили.

— Някой от ония наперени националисти, с които работиш ли?

— Бих предпочела да не говорим за това.

— Добре. — В действителност Холмс смяташе Стийли за малко откачена, но вече беше навлязъл твърде навътре в тази игра, за да не се интересува от нея. Външно обаче демонстрираше безразличие и липса на интерес. Беше сключил доста бизнес сделки само с помощта на една проста тактика — като симулира липса на интерес и си тръгне от масата. Рано или късно Стийли щеше да му падне, важното засега бе, че му дава достатъчно информация за събитията във Вашингтон и Министерството на правосъдието.

— Да се върнем на въпроса ми. Какво си намислила?

Стийли се намръщи и поклати глава.

— Проклетият Закон за защита на нацията.

— Какво за него?

— Ти обичаш да се шегуваш, че единствената причина да станеш демократ е, че те се забавляват повече. Съветвам те обаче да обърнеш повече внимание на проблемите, които са актуални в момента.

— И мислиш, че Законът за защита на нацията е един от тях?

— Да.

Холмс направи гримаса и показа, че не е много убеден в тези думи.

— Пат, сериозно говоря. Цялата тази война срещу тероризма излезе от рамките на нормалното. Шайка дрипави разбойници извади късмет и сега ние водим война с половината свят, за да покажем, че няма да ги търпим. В същото време с действията си напълно загърбихме Закона за правата. Няма значение, че републиканците са изработили проекта, нали ние сме тези, които го защитават?

Той отпи от водката.

— Бих казал, че малко опростяваш нещата.

— Мислиш ли? — попита саркастично тя. — Ти си доста далеч от кухнята, Пат. Аз съм близо, всеки ден чувам какво си говорят в Министерството на правосъдието. Виждам докладите за деня, които са пълни със случаи на погазване на конституционността. Виждам страха в очите на хората, които се явяват пред Върховния съд, за да защитават държавните интереси.

— И как това ще се отрази на изборите?

— Четири месеца преди изборите никой не иска да съсипе имиджа си. А именно имиджът ще пострада, ако се стигне до съд.

— Пеги, знам, че го приемаш твърде присърце, но на повечето хора не им пука дали на някой заподозрян терорист не са му прочели правата и са отказали да му осигурят адвокат.

— На основното ядро на партията обаче му пука.

Холмс от горчив опит знаеше, че ядрото на партията се състои от онези десет процента, които са настроени толкова левичарски, че идейно се намираха много далеч от ценностите на средностатистическия американец. Ако, не дай си боже, тяхното крило надделееше, щяха да пратят партията в пропастта на фанатичния либерализъм.

— Какво могат да направят… да гласуват за кандидатите на републиканците ли?

— Не, те просто няма да гласуват. А нали знаеш какво се случва, когато ядрото се отвърне.

Колкото и да не му се искаше, трябваше да признае, че тя е права. Такава беше изнервящата реалност в партийната му работа. Холмс беше ориентиран към бизнеса демократ и ако зависеше от него, без да му мигне окото щеше да натири откачените левичари да вървят да красят Зелената партия.

Той поклати глава.

— Вечерта започва много добре, няма що. А са минали едва пет минути.

Стийли остана напрегната.

— Казвам ти, активистите, които призовават за конституционни промени, ще се възползват от конюнктурата, за да извлекат максимална полза. Ще забият барабаните и ще агитират чак до изборите. А ти и аз добре знаем кой ще го отнесе.

— Хейс ли?

— Не. — Стийли се намръщи. — Накрая може и той да пострада, но пръв ще опере пешкира моят шеф, главният прокурор Стоукс… Аз обаче няма да стоя със скръстени ръце и да позволя това да се случи. Нито той ще позволи.